Марк седеше близо до един от медните улуци, провесил крака през ръба, а вятърът развяваше русата коса около лицето му. Ръцете му, дълги, бели и голи, се подпираха на керемидите зад него.
В едната от тях имаше телефон. Изглеждаше несъвместимо... беше несъвместимо - елфическо момче с дълга, разрошена коса на фона на звездите зад него, а в ръката му -телефон.
- Толкова съжалявам, Хелън - чу го да казва и думите бяха пропити с толкова дълбока обич и самота, че Кристина едва не се обърна, за да си тръгне.
Да се отдалечи незабелязано обаче беше невъзможно -Марк я беше чул да се приближава. Завъртя глава към нея и й даде знак да остане.
Кристина се спря колебливо. Дру й бе казала, че ще открие Марк на покрива, а останалите бяха настояли да отиде при него и да провери дали всичко е наред. Беше се зачудила дали точно тя е тази, която би трябвало да го направи, ала Тай и Ливи бяха погълнати от превода си, а Дру, усетила бе тя, като че ли се боеше от резките думи на Марк. А не можеха да изпратят Тави да доведе големия си брат от покрива. И така, макар и малко неохотно, Кристина се беше покачила горе.
Сега обаче, когато беше тук, усети, че я обзема мъчително състрадание към момчето, което седеше на ръба. Лицето му, докато говореше с Хелън... не можеше да си представи какво изпитва - да знае, че в семейството му има още някой досущ като него, със същата кръв във вените и същите предци, и да бъде разделен от него от жесток, неотменим закон.
- И аз те обичам, сестро - каза Марк и свали телефона. Беше стар модел, с екран, който проблесна и угасна, когато разговорът приключи.
Той го прибра в джоба си и се обърна към Кристина, а вятърът все така развяваше светлата му коса.
- Ако си дошла да ми кажеш, че се държах зле, вече го знам.
- Не заради това съм тук. - Кристина дойде по-близо, но не седна.
- Ала и ти мислиш така. Държах се зле. Не биваше да говоря на Джулиън по този начин, особено пред малките.
- Аз не го познавам добре - отвърна Кристина предпазливо. - Но смятам, че се безпокои за теб и затова не искаше да отидеш с тях.
- Знам. - Отговорът му я изненада. - Имаш ли представа какво е по-малкият ти брат да се безпокои за теб, сякаш ти си детето? - Той зарови пръсти в косата си. - Докато ме нямаше, мислех, че Хелън ще се грижи за тях. Нито за миг не съм предполагал, че целият товар ще легне върху раменете на Джулиън. Сега той е родителят. Непознаваем за мен.
Кристина си помисли за Джулиън, за тихата му компетентност и грижовните усмивки. Спомни си как се бе пошегувала с Ема, че като нищо ще се влюби в Джулиън, когато се запознае с него. А той се бе оказал много по-красив, отколкото си го бе представяла благодарение на размазаните снимки и неясните описания на Ема. Ала макар да го харесваше, се съмняваше, че би могла да го обикне. Твърде голяма част от него бе скрита зад това.
- Голяма част от него, струва ми се, е скътана дълбоко, далеч от чужди очи - каза тя на глас. - Виждал ли си стенописа в стаята му? Онзи с приказния мотив? Струва ми се, че Джулиън е като онзи замък, обграден от тръни, които е насадил, за да се предпази. Ала с течение на времето тези тръни може да бъдат отрязани. Вярвам, че отново ще познаеш брат си.
- Не знам c колко време разполагам. Ако не разрешим загадката им, Дивият лов отново ще ме повика при себе си.
- Искаш ли да се върнеш при тях? - меко попита Кристина.
Вместо отговор, Марк вдигна очи към небето.
- Затова ли идваш на покрива? Защото от тук можеш да видиш Лова, ако минат наблизо?
Марк дълго мълча, а после каза:
- Понякога ми се струва, че ги чувам. Че мога да чуя звука от копитата им по облаците.
Кристина се усмихна.
- Харесва ми как говориш. Прилича на поезия.
- Говоря така, както ме научиха те. Толкова много години, прекарани под тяхно влияние. - Той обърна длани и ги сложи върху коленете си. От вътрешната страна на китките му имаше причудливи издължени белези.
- Колко години? Знаеш ли?
Той сви рамене.
- Времето там не се измерва по същия начин, както тук. Нямам представа.
- Годините не си личат върху лицето ти - тихо каза Кристина. - Понякога изглеждаш не по-голям от Джулиън, а друг път приличаш на тях - без възраст.
Той я погледна косо.
- Не мислиш, че приличам на ловец на сенки?
- А искаш ли?
- Искам да изглеждам като семейството ми. Не мога да имам кожата и косата на семейство Блекторн, но бих могъл да изглеждам като нефилим доколкото е възможно. Джулиън беше прав. Ако искам да бъда част от това разследване, не бива да изпъквам.