Ема усещаше, когато Джулс беше наранен, като треска, забила се в кожата й. Физическата болка нямаше значение, а ужасът, единственият ужас, който бе по-силен от страха й пред океана. Страхът, че Джулиън е ранен, че умира. Тя би се отказала от всичко, би понесла всякаква рана, за да не допусне това да се случи.
- Добре - каза, а гласът й прозвуча изтънял и сух в собствените й уши. - Добре. - Пое си дълбоко дъх. - Дръж се.
Разкопча якето си и го метна настрани, а после се наведе между седалките, за да закрепи магическата светлина върху таблото. След това посегна към Джулс. Следващите няколко секунди бяха като някакъв сън, изпълнен с кръвта на Джулс и тежкото му дишане, докато тя го повдигаше нагоре и го подпираше на задната врата. Той не пророни нито звук, докато го местеше, ала от начина, по който хапеше устната си, и от вида на кръвта по устата и брадичката му, Ема изпита усещането, че костите й се трошат в тялото й.
- Якето ти - каза през стиснати зъби. - Ще трябва да го срежа.
Джулс кимна и отметна глава назад, а тя посегна към Кортана. Въпреки че материята бе много здрава, острието премина през нея като нож през хартия. Дрехата се разпадна на парчета, а Ема сряза внимателно предницата на тениската и я подръпна настрани, сякаш белеше плод.
Неведнъж бе виждала кръв, ала този път беше различно. Това бе кръвта на Джулиън и беше толкова много. Беше обляла гърдите и ребрата му; виждаше се мястото, където се беше забила стрелата, както и разкъсаната кожа, когато той я беше издърпал.
- Защо я извади? - попита Ема, докато сваляше пуловера си през главата, оставайки по потничето, което носеше отдолу. Докосна гърдите и тялото му с пуловера си, попивайки част от кръвта.
Дишането на Джулс ставаше все по-накъсано.
- Защото, когато някой... те простреля с лък... - с усилие отвърна той, - първата ти реакция не е... „Благодаря за стрелата, мисля да си я задържа за малко".
- Радвам се да видя, че чувството ти за хумор не е пострадало.
- Както ти казах, тя пареше - обясни той. - Не беше като обикновена стрела. Сякаш във върха й имаше нещо, киселина или нещо такова.
Ема избърса колкото можа от кръвта, която продължаваше да блика от раната и да се стича на тънки струйки по стомаха му, събирайки се в линиите между коремните му мускули. Той имаше дълбоки бразди над костите на таза, тялото му беше кораво и гладко под допира й.
Ема си пое дълбоко дъх.
-Ужасно си кльощав - заяви тя толкова бодро, колкото можа. - Твърде много кафе и недостатъчно палачинки.
- Надявам се да го напишат на гроба ми. - Джулиън простена, когато Ема се премести и тя изведнъж си даде сметка, че се намира в скута му с колене около неговите бедра. Беше странно интимна поза.
- Аз... причинявам ли ти болка?
Той преглътна видимо.
- Опитай отново с иратце.
- Добре. Хвани се за ръкохватката.
- За кое? - Той отвори очи и я погледна.
- Пластмасовата дръжка! Там горе, над прозореца! - посочи Ема. - Хващаш се за нея, когато колата прави завои.
- Сигурна ли си? Аз пък винаги съм си мислил, че е, за да закачаш разни неща.
- Джулиън, сега не е моментът да бъдеш педантичен. Хвани се за дръжката или, кълна се...
- Добре де! - Той улови пластмасовата ръчка и потръпна. - Готов съм.
Ема кимна, остави Кортана настрани и извади стилито си. Може би предишните й руни бяха направени прекалено набързо, прекалено небрежно. Тя винаги бе обръщала много повече внимание на физическата страна на обучението си като ловец на сенки, не толкова на умствените и артистичните аспекти, като умението да прозира под магически прах или да рисува руни.
Допря върха на стилито до рамото на Джулс и започна да рисува, бавно и грижливо. Трябваше да се подпре на него с другата си ръка и макар да се опита да го направи възможно най-леко, усети как той се напряга под пръстите й. Кожата на рамото му беше гладка под допира й, искаше й се да бъде още по-близо до него, да положи ръка върху раната му и да я излекува със силата на волята си...
Достатъчно. Беше довършила иратцето. Облегна се назад, стиснала стилито в ръката си. Джулиън се надигна, разкъсаните остатъци от тениската му висяха около раменете му. Пое си дълбоко дъх и сведе поглед към тялото си... и в същия миг иратцето изчезна в кожата му, като топящ се черен лед, погълнат от морето.
Очите му се вдигнаха към Ема и тя видя отражението си в тях - изглеждаше съсипана, обзета от паника, по шията и бялата й блузка имаше кръв.
- Болката отслабна - прошепна той.
От раната отново бликна кръв и се стече по ребрата му, опръсквайки кожения му колан и дънките. Ема положи ръце върху голата му кожа, в гърдите й се надигна паника. Беше горещ, прекалено горещ. Сякаш имаше треска.