Страховита, вцепеняваща ярост се надигна в Ема и тя трябваше да положи огромно усилие, за да остане на мястото си.
- А после чака още пет години? - Едва успя да процеди въпроса през свитото си гърло. - Защо пет години?
- Изчаках, докато прецених, че съм разбрал магията съвсем точно. Използвах времето, за да се уча. Да съзидавам. Взех тялото на Анабел от гробницата й и го преместих в средоточието. Създадох Последователите на Пазителя. Белинда беше първият член. Изпълних ритуала съвсем точно - изгорих тялото и го накиснах в морска вода, написах думите върху него... и усетих как Анабел помръдна. - Очите му грейнаха със зловеща синьо-виолетова светлина. - Знаех, че ще я събудя за живот. След това вече нищо не можеше да ме спре.
- А символите? - Ема се притисна до стената. Канделабърът беше тежък, ръката й започваше да тупти от болка. - Какъв е смисълът от стихотворението?
- То беше послание! - изкрещя Малкълм. - Ема, за някой, който толкова много говори за отмъщение, който жадува за разплата, ти като че ли не знаеш много за нея. Исках ловците на сенки да знаят. Исках семейство Блекторн да знае когато най-младият от тях бе мъртъв, чия ръка е отнела живота му. Когато някой ти е причинил зло, страданието им не ти е достатъчно. Той трябва да те погледне в лицето и да разбере защо страда. Исках Клейвът да разтълкува стихотворението и да разбере точно кой ще бъде тяхното унищожение.
- Унищожение? - повтори Ема невярващо. - Ти си луд. Убийството на Тави не би унищожило нефилимите... а и никой от онези, които са живи сега, дори не знае коя е Анабел...
- И как според теб се чувствам заради това? - извика той. - Името й е забравено? Съдбата й е погребана? Ловците на сенки я превърнаха в приказка. Мисля, че няколко от родствениците й са полудели... Не могли да понесат онова, което са й причинили. Историята стигнала дори до ушите на мунданите. Онзи умопобъркан По написа стихотворение за нея. Как се обикнахме още като деца, а когато поотраснахме, решихме да се оженим. И как тя щеше да напусне нефилимите заради мен, да, да ги напусне, ала семейството й научи и реши, че смъртта е за предпочитане пред живота с един магьосник. Зазидаха я в гробница, зазидаха я жива.
Дишането му се бе превърнало в накъсани хлипове. Неспособна да помръдне, Ема се взираше в него. Скръбта му бе така мъчителна, сякаш онова, за което говореха, се бе случило вчера.
- Казаха ми, че станала Желязна сестра. Те всички ме излъгаха... Магнус, Катарина, Рейгнър, Теса... покварени от ловците на сенки, подмамени от лъжите им! А аз, тънещ в неведение, скърбящ за нея, докато най-сетне не открих истината...
Изведнъж в коридора отекнаха гласове; долетя звук от тичащи стъпки. Малкълм щракна с пръсти и тунелът зад тях бе облян от виолетова светлина, която постепенно избледня, ставайки все по-слаба и непрозирна, докато не се превърна в стена.
Звукът от гласове и стъпки заглъхна. Ема се бе озовала затворена с Малкълм.
Тя отстъпи назад, стиснала канделабъра.
- Ще унищожа ръцете - заплаши го с разтуптяно сърце. -Ще го направя.
Тъмен огън заигра по пръстите му.
- Бих могъл да те оставя да си вървиш - каза той. - Да те оставя да живееш. Да изплуваш през океана, както направи преди. Би могла да отнесеш съобщение от мен. Съобщението ми до Клейва.
- Не съм те молила да ме пускаш. - Ема дишаше тежко. -Предпочитам да се бия.
Усмивката му беше крива, почти тъжна.
- Ти и твоят меч, независимо от историята му, не сте в състояние да се мерите с един магьосник, Ема.
- Какво искаш от мен? - Гласът й се извиси и отекна между стените. - Какво искаш, Малкълм?
- Искам да разбереш - отвърна той през стиснати зъби. -Искам някой да каже на Клейва за какво са отговорни, искам да знам, че ръцете им са окървавени, искам да знаят защо.
Ема се взираше в Малкълм, слаба, издължена фигура в мръсно бяло сако и пламъчета, танцуващи по върховете на пръстите му. Той я плашеше и едновременно с това я изпълваше с тъга.
- Твоето „защо" няма значение - каза тя най-сетне. - Може би си сторил всичко това в името на любовта. Ала ако мислиш, че то променя нещо, с нищо не си по-добър от Клейва.
Малкълм направи крачка към нея... и Ема го замери с канделабъра. Той се дръпна и свещникът издрънча върху каменния под. Пръстите на отсечените ръце се свиха, сякаш искаха да се предпазят. Ема стъпи здраво на земята, разкрачила крака, спомнила си Идрис и Джейс Херондейл преди години, показващ й как да застане така, че никога да не могат да я съборят.
Стисна дръжката на Кортана с две ръце и си спомни Клеъри Феърчайлд и онова, което й бе казала в Идрис, когато тя бе само на дванайсет години.