- Странно бе да бъда затворена с Малкълм. Той като че ли най-много от всичко искаше да ми разкаже за Анабел. И работата е там, че... дожаля ми за него.
- Не е странно - отвърна Кристина. - Случилото се с тях е ужасно. Нито той, нито Анабел са направили нещо лошо. Да видиш някого, когото обичаш, наказан толкова жестоко, измъчван... да мислиш, че те е изоставил, само за да откриеш, че всъщност ти си го изоставил... - Тя потрепери.
- Не се бях замисляла за това по този начин - каза Ема. -Смяташ ли, че се е чувствал виновен?
- Сигурна съм, че е така. Всеки би се чувствал виновен.
Ема се замисли за Анабел и усети как я пронизва болка.
Тя бе съвършено невинна, жертва във всичко това. Можеше само да се надява, че изобщо не бе разбрала какво става. Че не бе почувствала опитите на Малкълм да я съживи.
- Казах му, че с нищо не е по-добър от Клейва, и той сякаш се изненада.
- Никой никога не е злодеят в собствената си история. -Кристина я пусна, проверявайки целителната си руна.
Болката в ръката на Ема вече бе започнала да отслабва. Тя знаеше, че Джулиън вероятно щеше да я излекува по-бързо, ала след онова, което се бе случило с руната за издръжливост, не смееше да получи руна от него пред всички.
Джулиън. Виждаше го над рамото на Кристина, застанал близо до колата. Държеше телефона до ухото си, но след малко докосна екрана и го прибра в джоба си.
- Е, има ли сигнал? - попита Тай. - На кого се обади?
- Пица - отвърна Джулиън.
Всички го зяпнаха. Също като тях, и той беше мръсен, на бузата му имаше дълга драскотина, косата му беше разчорлена. На лунната светлина очите му имаха цвета на подземна река.
- Помислих си, че сигурно всички сме гладни - обясни той с измамливата мекота, която, знаеше Ема, означаваше, че това, което се случва на повърхността, не съответства на онова, което се разиграва в главата му. - Трябва да вървим. Рухването на средоточието означава, че Клейвът ще види черна магия да струи от това място на картата си. Когато се приберем, едва ли ще бъдем сами.
Всички се разбързаха: Ливи се настани на задната седалка на тойотата с Октавиан в скута си; Даяна заведе Кристина и Диего в пикапа, който беше скрила сред храстите. Кийрън предложи Уиндспиър на Марк, но той отказа.
- Искам да се прибера заедно с братята и сестрите ми -каза той простичко.
Джулиън се обърна към Кийрън. Очите на елфа бяха безизразни, непроницаеми. На Джулиън му се искаше да види онова, което брат му беше обичал: един Кийрън, който се бе държал топло с Марк или пък мило. Щеше му се да може да благодари на Кийрън, задето не бе оставил Марк съвсем сам в Дивия лов.
Щеше му се в сърцето му да нямаше толкова омраза.
- Не е нужно да се връщаш с нас - каза той. - Повече не се нуждаем от помощта ти.
- Няма да си тръгна, докато не се уверя, че Марк е в безопасност.
Джулиън сви рамене.
- Както искаш. Когато се върнем, не влизай в Института, докато не ти кажем. Ще си навлечем неприятности само заради това, че сме се били заедно.
Устата на Кийрън загрубя.
- Без мен тази нощ щяхте да бъдете победени.
- Вероятно - отвърна Джулиън. - Ще си спомня да ти бъда благодарен всеки път щом видя белезите по гърба на Ема.
Кийрън потръпна, а Джулиън се обърна и се отправи към колата. Даяна се изпречи пред него и вдигна ръка. Беше увита в плътен шал, а лицето й бе опръскано с кръв, като светли лунички.
- Много е възможно Клейвът да ви очаква - започна тя направо. - Ако искаш, ще поема вината за всичко и ще се оставя на тяхната милост.
Джулиън я изгледа продължително. Толкова отдавна живееше според железни правила. Защитавай Тави, защитавай Ливи и Тай, защитавай Дру. Защитавай Ема. Наскоро бе добавил още нещо - щеше да защитава Марк, защото той се бе завърнал, и Кристина, защото Ема я обичаше.
Беше обич, която малко други хора можеха да разберат. Абсолютна и всепоглъщаща, и понякога жестока. Той би унищожил цял град, ако смяташе, че този град представлява заплаха за семейството му.
Когато си на дванайсет години и си единственото, което дели семейството ти от пълно унищожение, не се научаваш на умереност.
Замисли се, с цялата безпристрастност, на която беше способен, какво би станало, ако Даяна се опита да поеме вината, заигра се с тази мисъл... и я отхвърли.
- Не. И не го правя, за да съм добър. Не смятам, че ще се получи.
- Джулиън...
- Ти криеш нещо. Ангелът ми е свидетел, че все още криеш нещо, някаква причина, поради която не искаш да поемеш Института. Нещо, което не искаш да кажеш. Бива те в пазенето на тайни, но не и в лъжите. Те няма да ти повярват. Но ще повярват на мен.