- Значи, вече знаеш какво ще им кажеш? - Тъмните очи на Даяна се разшириха.
Джулиън не отговори.
Тя въздъхна и се загърна в шала си.
- Ама и ти си един, Джулиън Блекторн.
- Ще го приема като комплимент - заяви той, макар да се съмняваше, че бе такъв.
- Знаеше ли, че ще бъда тук тази вечер? - попита Даяна. -Мислеше ли, че заговорнича с Малкълм?
- Не смятах, че е вероятно - отвърна Джулиън. - Но пък aз никому не вярвам изцяло.
- Не е така. - Даяна погледна към Марк, който тъкмо помагаше на Ема да се качи на мястото зад водача. Русата й коса се развяваше и сякаш пръскаше искри на звездната светлина. Даяна отново се обърна към Джулиън. - Най-добре се прибирай. Аз ще изчезна до утре.
- Ще им кажа, че не си знаела нищо. Учениците непрекъснато лъжат учителите си. А и ти дори не живееш с нас. - Джулиън чу как тойотата запали. Останалите го чакаха. - Значи, ще оставиш Диего и Кристина и ще си отидеш вкъщи?
- Ще отида някъде - отвърна Даяна.
Джулиън се отправи към колата, но после спря и отново се обърна към нея.
- Съжаляваш ли понякога? Че реши да ни обучаваш? Не беше длъжна да го правиш.
Вятърът развя тъмната й коса около лицето й.
- Не. Аз съм тази, която съм, защото бях част от семейството ви. Никога не го забравяй, Джулс. Изборите, които правим, ни правят това, което сме.
Пътуването обратно премина в мълчание, всички бяха изтощени. Притихнал на мястото до шофьора, Тай се взираше през прозореца. Дру се бе свила на кълбо. Тави беше полузаспал, отпуснал глава върху рамото на Ливия. Ема се бе облегнала тежко на задния прозорец, стиснала Кортана, със затворени очи и лице, обрамчено от влажни руси кичури. Марк се бе сместил до нея.
На Джулиън му се искаше да посегне към Ема, да пъхне ръка в нейната, ала не смееше. Не и пред останалите. Не можа да се сдържи обаче да се пресегне от мястото на шофьора и да докосне ръката на Тави, за да се увери, че малкото му момченце все още е живо, все още е добре.
Те всички бяха живи и това бе почти чудо. На Джулиън му се струваше, че всеки нерв в тялото му бе изтеглен от кожата му. Представяше си нервните си окончания оголени, като сензори, реагиращи на присъствието на семейството му около него.
Спомни си думите на Даяна: „Ще трябва да ги оставиш".
Знаеше, че е така. Един ден щеше да се наложи да разтвори ръце и да остави братята и сестрите си да поемат сами в света, свят, който щеше да ги пореже, да ги насини, да ги събори на земята и да не им помогне да се изправят на крака. Някой ден щеше да му се наложи да го направи.
Ала още не. Все още не.
- Тай - тихо каза той, така че другите на задната седалка да не го чуят.
- Да? - Тай го погледна. Сенките под очите му бяха толкова сиви, колкото и ирисите му.
- Ти беше прав. Аз сгреших.
- Така ли? - Тай звучеше учудено. - За какво?
- За това, че дойде с нас. Би се добре... невероятно всъщност. Ако не беше дошъл... - Гърлото му се сви. Отне му миг, докато отново успее да проговори. - Благодарен съм ти. И освен това съжалявам. Трябваше да те послушам. Прав беше за това, което си в състояние да направиш.
- Благодаря - отвърна Тай. - Задето ми се извини.
Той се умълча, което, предположи Джулиън, означаваше, че разговорът е приключил, ала няколко секунди по-късно Тай се приведе към него и допря глава до рамото му... приятелски жест, сякаш беше Чърч, който иска да го погалят. Джулиън вдигна ръка, за да разроши косата му, и почти се усмихна.
Беглата му усмивка бързо се стопи, когато спряха пред Института. Той грееше като коледна елха. Когато тръгнаха, бе потънал в мрак, ала докато слизаха от колата, Джулиън зърна едва-едва забележимо блещукане във въздуха.
Двамата с Ема се спогледаха. Блещукане във въздуха означаваше Портал, а Порталът означаваше Клейвът.
Пикапът на Даяна спря, колкото да остави Диего и Кристина, и си тръгна. Останалите вече бяха слезли от тойотата: някои от тях примигваха, полузаспали (Дру, Марк), други имаха леко подозрителен вид (Тай), а някои изглеждаха притеснени (Ливи, която стискаше здраво Тави). На Джулиън му се стори, че вижда в далечината бледите очертания на Уиндспиър.
Поеха заедно по стъпалата на Института. Когато се изкачиха, Джулиън се поколеба с ръка на вратата.
От другата страна би могло да ги очаква всичко: от целия Съвет до няколко дузини воини на Клейва. Джулиън знаеше, че вече няма как да скрият Марк. Знаеше какъв беше планът му. Знаеше, че се крепи, като милион ангели, върху главата на игла. Шансът, обстоятелствата и решимостта го крепяха.
Погледна към Ема и видя, че и тя го гледа. Въпреки че умореното й изцапано лице не се усмихна, в очите й имаше увереност и упование в него.