- Което едва ли е смисълът на годежните наздравици, Джейс - изтъкна Клеъри, без да откъсва тревожен поглед от Диего... който наистина бе ужасно блед.
- Четиримата? - Ема се огледа наоколо. - И Алек ли е тук?
Магнус отвори уста, за да отговори, но в този миг вратата на светилището се отвори рязко и оттам се показа висок, набит мъж с тъмна коса - Робърт Лайтууд, настоящият инквизитор, втори по влияние след консула на Идрис и отговарящ за разследването на нефилими, нарушили закона.
Джулиън го беше виждал само веднъж, когато бе принуден да се изправи пред Съвета и да разкаже за нападението на Себастиан над Института. Спомни си как държи Меча на смъртните в ръката си. Усещането от истината, извличана от него с ножове и кукички, които сякаш разкъсваха вътрешните му органи.
Не беше излъгал, когато го бяха попитали за нападението, изобщо не бе искал, нито бе възнамерявал да излъже. Ала въпреки това бе изпитал болка. А това, че бе държал Меча на смъртните, дори и за толкова малко, бе изковало в ума му неделима връзка между истина и болка.
Инквизиторът тръгна към него. Беше малко по-възрастен от онзи Робърт Лайтууд, когото Джулиън си спомняше, в косата му имаше малко повече сиви нишки. Но погледът в тъмносините му очи бе съвсем същият - суров и студен.
- Какво става тук? - попита той. - Преди няколко часа изблик на некромантска магия бе проследен до този Институт, а чичо ви твърди, че не знае нищо за това. Още по-обезпокояващ е фактът, че отказа да ни каже къде сте изчезнали вие.
Той се завъртя и очите му обходиха малката групичка, спирайки се върху Марк.
- Марк Блекторн? - попита невярващо.
- Аз вече го казах - подхвърли Клеъри. Джулиън имаше чувството, че тя не си пада особено по бъдещия си свекър... ако той действително бе такъв - даде си сметка, че всъщност не знае дали Джейс и Клеъри възнамеряват да се оженят.
- Да - заяви Марк, изпънат така, сякаш стоеше пред взвод за разстрел. Срещна погледа на Робърт Лайтууд и Джулиън видя как инквизиторът потръпна, виждайки очите на Дивия лов върху лицето на нефилим.
Те бяха обвинение срещу Клейва, тези очи. Вие ме изоставихте - казваха те. - Не ме защитихте. Аз бях сам.
- Върнах се - заяви Марк.
- Дивият лов никога не би те оставил да си тръгнеш -каза инквизиторът. - Ти беше прекалено ценен за тях. А и елфите не връщат онова, което са взели.
- Робърт... - започна Магнус.
- Нима греша? Магнус? Който и да било?
Магнус не отговори, видимо нещастен. Златните очи на Джейс бяха непроницаеми.
Дру издаде уплашен, приглушен звук и Клеъри се обърна рязко към Робърт.
- Не е честно да ги разпитваш. Те са просто деца.
- Да не мислиш, че съм забравил неприятностите, в които се забъркахте ти и Джейс, когато бяхте „просто деца"?
- Тук е прав. - Джейс се усмихна на Джулиън и Ема и усмивката му бе като злато, разтопено върху стомана. Виждаше се, че мекотата е просто маска, а онова, което се криеше под нея, бе спечелило на Джейс прозвището Най-добър ловец на сенки на своето поколение.
- Не сме използвали никаква черна магия - каза Джулиън. - Не беше нужно. Всички знаем, че елфите винаги са го тови да сключат сделка.
На прага на светилището се появиха две фигури. Анселм Найтшейд, с предпазливо остро лице, и Артър, който изглеждаше уморен и държеше чаша вино. По-рано тази вечер Джулиън беше оставил цяла бутилка в светилището. Беше от добра реколта.
Защитеното пространство на светилището се простираше малко след вратата. Анселм престъпи линията с върха на пръстите си, потръпна и побърза да си прибере крака.
- Артър. Ти каза, че си прекарал цялата вечер, обсъждайки Софокъл заедно с Анселм Найтшейд - каза Робърт Лайтууд.
- „Не умножавай своите беди, недей лекува с лошо лошото!"32
Робърт повдигна вежди.
- Цитира „Антигона" - обясни Джулиън уморено. - Иска да каже „да".
- Ела при нас, Артър - подкани го Робърт. - Не ме карай да си мисля, че се криеш в светилището.
- Когато използваш този глас, и на мен ми се иска да се скрия в светилището - отбеляза Магнус. Той бе започнал да се разхожда из стаята, като ту вдигаше някой предмет, ту отново го връщаше на мястото му. Действията му изглеждаха безцелни, ала Джулиън се съмняваше, че е така. Магнус рядко правеше нещо без умисъл.
Също като Джейс. Той се беше настанил на най-долното стъпало с нетрепващ поглед. Джулиън усещаше тежестта му като натиск върху гърдите си. Той се прокашля.
- По-малките ми братя и сестри нямат нищо общо с това. А Тави е изтощен. Днес едва не го убиха.
- Какво? - Зелените очи на Клеъри потъмняха от тревога. - Как се случи това?