- Инквизиторе. - Гласът на Диего беше уморен; бойното му облекло беше почервеняло от кръв на дясното му рамо. Аз съм центурион. Отговарям директно на Съвета. Не докладвах за случилото се, защото, когато нещата се задвижиха да докладваме за тях само би забавило всичко. - Той не поглеждаше към Кристина. - Клейвът щеше да започне разследването от самото начало. Нямаше време, а на карта беше заложен животът на едно дете. - Той сложи ръка на гърдите ги - Ако искате да ме лишите от медальона, ще разбера. Но докрай ще твърдя, че семейство Блекторн бяха прави.
-Няма да ти отнема медальона, Диего Росио Росалес -отвърна Робърт - Разполагаме с малко центуриони, а ти си един от най-добрите. - Той се вгледа изпитателно в Диего, в окървавената му ръка и изтощеното лице. - Съветът ще очаква доклад от теб още утре, ала сега може да се погрижиш за раните си.
- Аз ще отида с него - каза Кристина.
Облягайки се на крехката й фигура, Диего пое по стълбите Марк ги проследи с поглед, докато двамата не подминаха магическата светлина и не потънаха в сенките.
-Робърт - обади се Джейс, когато те изчезнаха. - Когато Джулиън бе на дванайсет години, той даде показания пред Съвета. Оттогава минаха пет години. Остави го да говори сега.
Макар и с неохота, Робърт кимна.
- Много добре. Всички искат да чуят какво имаш да кажеш, Джулиън Блекторн. Говори.
И Джулиън заговори. Спокойно и без ненужна украса, той описа разследването - от първите намерени тела до това, как тази вечер бяха разбрали, че виновникът е Малкълм.
Ема гледаше своя парабатай и се чудеше колко различно би било всичко, ако Себастиан Моргенстърн не беше нападнал Института в Лос Анджелис преди пет години.
В мислите й от години съществуваха двама Джулиъновци. Джулиън отпреди нападението, който бе като всички други - обичаше семейството си, но и им се дразнеше; един брат между още няколко братя и сестри, с които се караше, спореше, закачаше и смееше.
И Джулиън след нападението. Джулиън, все още дете, който сам се учеше как да храни и преповива бебе, как да приготвя четири различни ястия за четири по-малки братя и сестри, които обичаха и мразеха различни неща; Джулиън, който криеше болестта на чичо си от цял куп възрастни, които биха му отнели децата; Джулиън, който се събуждаше с писъци от кошмари, в които нещо се бе случило с Тай или Ливи, или Дру.
Ема винаги бе до него, за да го прегърне, ала никога не бе разбирала напълно... и как би могла, когато не знаеше за Артър, не знаеше колко сам е в действителност Джулиън? Знаеше единствено, че кошмарите бяха избледнели и над Джулс се бе спуснала тиха сила, корава решимост, пред която детската мекост бе отстъпила.
Той от много, много отдавна не беше момче. Именно онова момче Ема бе очаквала да стане неин парабатай. Тя никога не би се влюбила в онзи Джулиън. Само че се беше влюбила в този, без да го осъзнава, защото как би могъл да се влюбиш в някого, за когото само едва се досещаш, че съществува?
Зачуди се дали и Марк долавя същото несходство, дали вижда странността в начина, по който Джулиън стоеше и говореше с инквизитора сега, сякаш бяха двама възрастни. Дали вижда колко внимателно разказва историята Джулиън, ключовите моменти, които пропуска, начина, по който от неговата уста изглеждаше естествено, неизбежно, че не бяха съобщили на Клейва какво правят. Как не спомена Кит и Джони Рук. Как изтъка една поредица от събития, за която никой не беше отговорен, никой не би могъл да предвиди или предотврати, и го направи, без по лицето му да се появи и следа от притвореност.
Когато той приключи, Ема потрепери. Обичаше Джулиън, винаги щеше да го обича. Ала в този миг мъничко се страхуваше от него.
- Малкълм е създавал убийци? - попита Робърт, когато Джулиън най-сетне млъкна.
- Има логика. - Магнус бе обхванал брадичката си с ръка и потупваше с показалец по скулата си. - Една от причините некромантията да е забранена, е, че толкова много от необходимите съставки са неща като ръката на убиец, отнел живот хладнокръвно, или окото на обесен човек, в което все още се съдържа образът на последното, което е видял. Да се сдобие с тези съставки, нагласявайки ситуациите, които ги създават, е било страшно изобретателно. - Той забеляза, че Робърт го гледа сърдито. - И много зло - побърза да добави. - Много.
- Разказът на племенника ти е много убедителен, Артър - заяви Робърт. - Ала ти изобщо не присъстваш в него. Как е възможно да не забележиш всичко това?
Джулиън бе изтъкал историята си така, че отсъствието на Артър да изглежда естествено, ала Робърт бе като куче, надушило кокал. Ема предположи, че именно за това бе избран за инквизитор.