- Аз не бих го пожелала - тихо каза Ема. - Не и такова могъщество.
- Не бива да забравяме и човешката природа - добави Джем и се усмихна на Теса, която бе приключила разговора си и се задаваше по пътеката. - Знанието, че любовта е забранена, не я убива, а я прави още по-силна.
- За какво говорите, вие двамата? - Теса им се усмихна, застанала в подножието на стъпалата.
- За любовта - отвърна Джем. - Как да й сложим край, предполагам.
- 0, ако можехме да сложим край на любовта само със силата на волята си, животът би бил съвсем различен! - засмя се Теса. - По-лесно е убиеш любовта на някого към теб самия, отколкото своята към него. Убеди го, че не го обичаш или че си някой, когото той не може да уважава... а най-добре и двете. - Очите й бяха големи, сиви и младежки; трудно бе да повярва човек, че е на повече от деветнайсет години. - Да промениш собственото си сърце, това е почти невъзможно.
Въздухът заблещука и изведнъж се появи Портал, засиял като призрачна врата малко над земята. Ема сякаш надзърташе през ключалка - от другата страна стоеше Магнус Бейн, а до него Алек Лайтууд, висок и тъмнокос; в ръцете си Алек държеше момченце с бяла ризка и тъмносиня кожа. Изглеждаше раздърпан и щастлив и начинът, по който държеше Макс, напомни на Ема как Джулиън държеше Тави като по-малък.
- Теса Грей! - провикна се Магнус и се показа от Портала, сякаш се навеждаше над балкон. - Джем Карстерс! Време е да вървим!
Някой се зададе по пътя откъм плажа. Ема виждаше единствено силует, но знаеше, че е Джулиън. Джулиън, който се връщаше от брега, където я беше чакал. Винаги щеше да е в състояние да разпознае Джулиън.
С изтънчеността на отминали времена, Джем се наведе над ръката й в изискан поклон.
- Ако имаш нужда от мен, съобщи на Чърч - каза, когато се изправи. - Той ще се погрижи да дойда при теб.
А после се обърна и тръгна към Портала. Теса го улови за ръка и му се усмихна, и миг по-късно двамата прекрачиха сияещата врата. Тя изчезна във взрив от бледозлатиста светлина и Ема се взря, примигвайки, в Джулиън, застанал в подножието на стъпалата.
- Ема? - Той изкачи стълбището на бегом и протегна ръце към нея. - Ема, какво стана? Чаках те на брега...
Тя се отдръпна. По лицето му пробяга болка, а после той се огледа наоколо, сякаш едва сега си бе дал сметка къде са, и кимна.
- Ела с мен - каза ниско и Ема го последва като замаяна.
Двамата заобиколиха Института, прекосиха паркинга и се шмугнаха покрай статуите и малката градина, докато не се озоваха зад редица ниски дървета и кактуси, които ги скриваха от Института.
Джулиън се обърна към нея и Ема видя тревогата в очите му. Вдигна ръка, за да вземе лицето й в шепата си, и тя усети как сърцето се блъска в гърдите й.
- Можеш да ми кажеш. Защо не дойде?
С оловно тежък глас Ема му разказа за ужасеното съобщение на Кит и как се бе втурнала към колата. Как след всичко, което обитателите на Института бяха преживели предишния ден, сърце не й бе дало да въвлече някой друг в това. Как й се струвало, че единствено тя е отговорна за Рук. Как се бе опитала да се обади на Джулиън, за да му каже къде отива, но той не бе вдигнал. Разказа му за мантидите в къщата на Рук, за появата на Джем и Теса, истината за Кит. Разказа му всичко, освен онова, което бе научила от Джем за парабатаите.
- Радвам се, че си добре - каза той, когато тя свърши. Палецът му се плъзна по скулата й. - Макар че, предполагам, ако беше пострадала, аз щях да разбера.
Ема не посегна да го докосне. Ръцете й бяха свити в юмруци до тялото. През живота си бе правила немалко трудни неща, помисли си тя. Годините й на подготовка. Това, че бе преживяла смъртта на родителите си. Това, че бе убила Малкълм.
Ала изражението върху лицето на Джулиън, така открито и изпълнено с доверие, подсказваше, че й предстои най-трудното нещо, което бе правила някога.
Вдигна ръка и сложи длан върху неговата. Бавно преплете пръсти с неговите. Още по-бавно свали ръката му от лицето си, опитвайки се да заглуши гласа в главата си, който казваше: Това е последният път, в който той те докосва по този начин, последният.
Все още се държаха за ръце, ала нейната лежеше безжизнено в неговата, сякаш бе мъртва. Джулиън изглеждаше озадачен.
- Ема...?
- Не можем да го направим. - Гласът й беше глух, монотонен. - Ето какво исках да ти кажа по-рано. Не можем да бъдем заедно. Не и по този начин.
Той измъкна ръката си от нейната.
- Не разбирам. Какво се опитваш да кажеш?
- Никакви целувки, никакво докосване, никакво влюбване, никакво ходене по срещи. Това достатъчно ясно ли е?