- Вчера го видях от стълбището - прозя се Кристина. -Има красиви ръце.
- Страхотно. Можеш да му го кажеш лично.
- Не, благодаря.
- Ставай - не отстъпваше Ема. - Или ще седна върху теб.
Кристина я замери с една възглавница.
- Изчакай ме отвън.
Няколко минути по-късно Кристина (облякла си набързо бледорозов пуловер и права пола) се остави да я поведат по коридора. Откъм кухнята се носеха бъбрещи гласове. Тя докосна медальона на гърлото си, както правеше, когато се нуждаеше от допълнителна смелост.
Толкова много беше слушала за семейство Блекторн, и особено за Джулиън, че откакто бе в Института, те имаха почти митичен статус в ума й. Ужасяваше се от мисълта да се запознае с тях - те не само бяха най-важните хора в живота на Ема, но освен това бяха онези, които можеха да направят остатъка от престоя й приятен или да го вгорчат.
Кухнята беше просторно помещение с боядисани стени и прозорци, гледащи към синьо-зеления океан в далечината. Внушителна селска маса заемаше централно място, заобиколена от пейки и столове. Плотовете и масата бяха покрити с плочки, които сякаш имаха пъстроцветни испански мотиви, ала вгледаше ли се по-внимателно човек, откриваше, че образуват сцени от класическата литература: Язон и аргонавтите, Ахил и Патрокъл, Одисей и сирените. Някой някога бе обзавел това място с любяща ръка, избрал бе медната готварска печка, двойните порцеланови умивалници, жълтата боя за стените.
Джулиън стоеше бос до печката, преметнал кърпа за съдове през широките си рамене. Останалите деца от семейство Блекторн се бяха скупчили около масата. Ема пристъпи напред, издърпвайки Кристина след себе си.
-Това е Кристина - представи я тя. - Това лято ми спаси живота около шестнайсет пъти, така че искам да бъдете мили с нея. Кристина, това е Джулиън...
Джулиън погледна към нея и се усмихна, и тази усмивки го накара да изглежда като слънчева светлина, приела човешка форма. Не вредеше и това, че кърпата, наметната през рамото му, беше на котенца, а мазолестите му ръце бяха опръскани с тесто за палачинки.
- Благодаря ти, че не си допуснала Ема да бъде убита. Противно на онова, което може би ти е казала, ние се нуждаем от нея.
- Аз съм Ливи. - Хубавото момиче, което бе част от двойката близнаци, пристъпи към нея, за да се ръкуват. - А това е Тай. - Тя посочи чернокосо момче, което се бе свило на една от пейките и четеше „Архивът на Шерлок Холмс". - Дру е с плитките, а Тави - с близалката.
- Недей да тичаш с близалка - обади се Тави. Изглеждаше на около седем години, със слабичко сериозно лице.
- Аз... няма - увери го Кристина озадачено.
- Тави - простена Джулиън, докато изсипваше малко от тестото за палачинки от бяла керамична кана в тигана на котлона. Стаята се изпълни с миризмата на масло и палачинки. - Размърдайте се и сложете масата, мързеливци такива... Не ти, Кристина - добави смутено. - Ти си гостенка.
- Ще остана тук цяла година. Не съм точно гостенка -възрази Кристина и се зае да вади чинии и прибори заедно с останалите. Стаята се изпълни с приятна оживеност и Кристина усети, че се отпуска. Ако трябваше да бъде напълно откровена, беше се страхувала, че завръщането на семейство Блекторн ще развали приятния ритъм на живота й тук с Ема и Даяна. Ала сега, когато те бяха тук, от плът и кръв, тя се почувства виновна за опасенията си.
- Първите палачинки са готови - обяви Джулиън.
Тай остави книгата настрани и си взе чиния. Докато бъркаше в хладилника за още масло, Кристина го чу да казва на Джулиън:
- Помислих си, че си забравил за палачинковия ден. - В гласа му се долавяха обвинителни нотки и още нещо... Следа от притеснение? Кристина си спомни думите на Ема, че Тай се разстройвал, когато нарушавали рутината му.
- Не съм забравил, Тай - отвърна меко Джулиън. - Разсеях се. Но не съм забравил.
Тай като че ли се отпусна.
- Добре.
Върна се на масата и Тави се втурна след него. Бяха организирани по онзи несъзнателен начин, по който можеше да бъде само едно семейство: знаеха кой пръв ще получи палачинки (Тай), кой иска масло и кленов сироп (Дру), кой иска само сироп (Ливи) и кой - захар (Ема).
Кристина изяде нейните без нищо. Миришеха на масло и не бяха прекалено сладки, хрупкави по краищата.
- Много са хубави - каза тя на Джулиън, който най-сетне се бе настанил на една от пейките до Ема. Отблизо Кристина можеше да види бръчиците от умора в крайчетата на очите му, бръчици, които изглеждаха не на място върху лицето на толкова младо момче.
- Имам практика. - Той й се усмихна. - Правя ги от дванайсетгодишен.
Ливи подскочи на мястото си. Носеше черна рокля без ръкави и напомняше на Кристина за стилните мундански момичета в Мексико, разхождащи се самоуверено из модните квартали „Кондеса" и „Колония Рома", издокарани в тесните си рокли и изящни обувки с каишки и високи токчета. В кестенявата й коса имаше изобилие от златни кичури, там където слънцето ги беше изрусило.