- Е, ето че пристигнахме. Най-голямата котешка тоалетна в света.
Чърч й хвърли поглед, който говореше, че съвсем не е впечатлен от остроумието й, и бавно пое към океана. Двамата тръгнаха заедно покрай водата. Беше спокойна нощ, вълните, разбиващи се в брега, бяха бавни и плитки, по-тихи от вятъра. От време на време Чърч се втурваше след някое раче, но винаги се връщаше и отново поемаше пред Ема, право към северните съзвездия. Ема тъкмо започваше да се чуди дали изобщо я води нанякъде, когато си даде сметка, че бяха завили зад скалите, които скриваха нейния и на Джулиън таен плаж, и че сега там имаше някой.
Тя забави крачка. Лунните лъчи огряваха пясъка и там, далеч от водата, седеше Джулиън. Ема тръгна към него, а пясъкът поглъщаше звука от стъпките й. Той не вдигаше глава.
Рядко й се удаваше възможност да го гледа, без той да знае. Усещането беше странно, дори мъничко смущаващо. Луната бе достатъчно ярка, та Ема да може да види цвета на тениската му (червена) и старите сини дънки, с които беше облечен. Краката му бяха боси, гривната му от морско стъкло сякаш грееше. Ема рядко си мечтаеше да може да рисува, ала в този миг й се прииска да може да го нарисува такъв - една-единствена съвършена линия, от ъгъла на свития му крак до извивката на гърба му, докато се привеждаше напред.
Спря едва на няколко крачки от него.
- Джулс?
Той най-сетне вдигна глава. Изобщо не изглеждаше изненадан.
- Това Чърч ли беше?
Ема се огледа наоколо. Отне й миг, докато открие котарака - кацнал на една скала, той ближеше лапата си.
- Върна се - отвърна тя и се настани до Джулс. - Нали се сещаш, да ни погостува.
- Видях те да се задаваш иззад скалите. - Той й се усмихна лекичко. - Мислех, че сънувам.
- Не можа да заспиш ли?
Той прокара опакото на ръката си пред очите си. Кокалчетата му бяха изцапани с боя.
- Би могло да се каже. - Той поклати глава. - Странни кошмари. Демони, елфи...
- Съвсем в реда на нещата за един ловец на сенки - изтъкна Ема. - Искам да кажа, звучи като най-обикновен вторник.
- Страшно насърчително, Ема. - Той се излегна на пясъка и косата му се разпиля в тъмен ореол около главата му.
- Такава съм аз, все гледам да помогна. - Ема се отпусна до него и зарея поглед към небето.
Светлината на Лос Анджелис стигаше чак до брега и звездите бяха бледи. Луната ту се показваше, ту се скриваше зад някой облак. Особено усещане за покой обзе Ема, усещане, че е там, където трябва да бъде. Не се бе чувствала по този начин от деня, в който Джулиън и останалите бяха заминали за Англия.
- Мислех си за онова, което спомена по-рано - проговори той. - За всички задънени улици. За всички пъти, в които мислехме, че сме открили нещо, което ще ни помогне да разберем какво се е случило с родителите ти, а то се оказваше напразна надежда.
Ема го погледна; на лунната светлина профилът му изглеждаше по-остър от обикновено.
- Мислех си, че може би не е било случайно - продължи той. - Че откриването на истината е трябвало да почака досега. Докато ти си готова. Гледах те как тренираш, как ставаш все по-добра и по-добра. Който или каквото и да стои зад това, сега ти си готова. Можеш да се изправиш срещу него. Можеш да победиш.
Нещо в гърдите на Ема изпърха. Познатата близост, помисли тя. Това бе нейният Джулс, онзи Джулс, когото познаваше и който вярваше в нея повече, отколкото самата тя вярваше в себе си.
- Ще ми се да мисля, че нищо не е случайно - каза тя.
- И наистина е така. - Джулс замълча за миг, загледан в небето. - Броях звездите. Понякога ми се струва, че помага да си набележиш някоя безсмислена задача.
- Помниш ли как, когато бяхме по-малки, си говорехме, че ще избягаме? Щяхме да следваме Полярната звезда? - попита Ема. - Преди войната.
Джулс сложи ръка под главата си.
- Аха. Аз щях да избягам и да се запиша във Френския чуждестранен легион. Щях да се прекръстя на Жулиен.
- Защото никой никога не би могъл да разгадае този шифър. - Ема наклони глава на една страна. - Джулс. Какво те тревожи? Знам, че има нещо.
Той потъна в мълчание. Ема виждаше как гърдите му бавно се издигат и спускат. Звукът от дишането му бе удавен от шума на водата.
Тя се протегна и докосна ръката му, написвайки лекичко с пръст:
К-А-К-В-0 И-М-А?
Джулс извърна лице от нея и тя го видя да потръпва, сякаш му беше станало студено.
- Заради Марк е.
Все така не я поглеждаше и тя виждаше единствено извивката на гърлото и брадичката му.
- Марк?
- Мислех си за него. Повече от обикновено. Искам да кажа, че винаги мога да говоря с Хелън по телефона, дори и да е чак на остров Врангел. Ала Марк спокойно би могъл да е мъртъв.