Ема се надигна и приседна.
- Не го казвай. Той не е мъртъв.
- Знам. И знаеш ли откъде знам? - попита Джулс глухо. -Всяка вечер чаках да зърна Дивия лов. Ала те така и не се появиха. Статистически погледнато, би трябвало да минат оттук поне веднъж през последните пет години. Но това не се случи. Според мен Марк не им позволява.
- И защо? - Ема не откъсваше очи от него. Джулс почти никога не говореше по този начин, с толкова горчилка в гласа.
- Защото не иска да ни види. Не иска да види дори следа от нас.
- Защото ви обича?
- Или защото ни мрази. Не съм сигурен. - Джулс заровичка неспокойно из пясъка. - На негово място бих ни мразил. Понякога и аз го мразя.
Ема преглътна.
- Аз също мразя родителите си, задето умряха. Понякога. То не... не означава нищо, Джулс.
При тези думи той най-сетне я погледна. Очите му бяха огромни, черни кръгове около синьо-зелени ириси.
- Не говоря за такава омраза. - Гласът му беше нисък. -Ако той беше тук, господи, всичко би било различно. Щеше да се е развило различно. Нямаше аз да съм този, който трябва да си бъде вкъщи, в случай че Тави се събуди. Нямаше аз да съм този, който върши нещо неморално, като се разхожда по брега, защото има нужда да се махне. Тави, Дру, Ливи, Тай. Щеше да има кой да ги отгледа. Марк беше на шестнайсет. Аз бях само на дванайсет.
- Никой от вас не е избирал...
- Така е. - Джулиън също седна. Яката на тениската му беше широка, по кожата и в косата му имаше пясък. - Не сме го избрали. Защото, ако бях имал възможност, бих избрал нещо съвсем различно.
Ема знаеше, че не бива да пита. Не и когато той бе в по-добно състояние. Само че тя нямаше никакъв опит с Джулс, когато беше такъв; не знаеше как да реагира, каква да бъде.
- Какво би направил различно? - прошепна тя.
- Не знам дали бих избрал да имам парабатай. - Думите прозвучаха ясно, недвусмислено и жестоко.
Ема се дръпна рязко. Чувстваше се така, сякаш бе нагазила във вода до коленете и най-неочаквано една вълна я бе ударила през лицето.
- Наистина ли го мислиш? Нямаше да го искаш? Тази връзка с мен?
Той се изправи. Луната се бе показала иззад облаците и грееше ярко, достатъчно силно, та Ема да различи цвета на боята по ръцете му. Светлите лунички върху скулите му. Обтегнатата кожа около устните и върху слепоочията му. Наситения цвят на очите му.
- Не би трябвало да го искам - заяви той. - Наистина не би трябвало.
- Джулс - каза Ема, объркана и наранена, и разгневена, ала той вече се отдалечаваше надолу по брега.
Докато тя успее да се изправи на крака, той беше стигнал до скалите. Висока, стройна сянка, която се катереше през тях. А после изчезна.
Би могла да го настигне, ако искаше, сигурна бе в това. Само че не желаеше. За първи път в живота си не искаше да говори с Джулиън.
Нещо я докосна по глезена. Тя погледна надолу и видя Чърч. Жълтите му очи й се сториха изпълнени със съчувствие, така че го вдигна и го притисна до себе си, заслушана в мъркането му, докато приливът прииждаше.
Идрис, 2007 г., Тъмната война
Когато бе на дванайсет години, Джулиън Блекторн уби баща си.
Имаше, разбира се, смекчаващи вината обстоятелства. Баща му вече не беше неговият баща, не и в действителност. По-скоро чудовище с лицето на баща му. Ала когато кошмарите идваха в малките часове на нощта, това нямаше значение. Джулиън виждаше лицето на Андрю Блекторн, виждаше и собствените си ръце, стиснали острието, забило се в баща му, и знаеше.
Той беше прокълнат.
Така става, когато убиеш собствения си баща. Боговете проклинат. Чичо му го беше казал, а чичо му знаеше много неща, особено такива, свързани с кръвопролитие и проклятията на боговете.
Джулиън знаеше много за кръвопролитията, повече, отколкото би трябвало да знае едно дванайсетгодишно дете. Вината бе на Себастиан Моргенстърн. Той бе ловецът на сенки, започнал Тъмната война и използвал магии и заклинания, за да превърне обикновените ловци на сенки в безмозъчни машини за убиване. Негова лична армия, която да унищожи всички нефилими, отказали да се присъединят към него.
Джулиън, братята и сестрите му и Ема се криеха в Залата на Съглашението. Най-голямата зала в Идрис, тя имаше за цел да задържи всяко чудовище. Не можа обаче да спре ловците на сенки, дори онези, които бяха изгубили душите си.
Огромната двукрила врата бе изкъртена, Помрачените воини нахлуха в стаята и като отрова, разпръсната във въздуха, където и да отидеха, ги следваше смърт. Съсякоха стражите, а после и децата, които те пазеха. Дори не трепнаха. Нямаха съвест. Нахлуха още no-навътре в залата. Джулиън се опита да събере децата в групичка: Тай и Ливи, сериозните близнаци, Дру, която бе едва на осем, и бебето Тави. Джулиън застана пред тях с разперени ръце, сякаш би могъл да ги защити, сякаш би могъл да направи от тялото си стена, която да възпре смъртта.