Кристина, която се бе изправила, си пое рязко дъх.
- Моля ви, елате да видите.
Всички се втурнаха към дългия прозорец, който заемаше главната стена на стаята и гледаше към площадката пред Института и криволичещия черен път, отвеждащ от входа до магистралата, която ги делеше от плажа и морето. Небето бе ясно, синьо и безоблачно. Слънчевите лъчи искряха по сребърните юзди на три коня, върху които, без никакви седла, седеше по един безмълвен ездач.
- Hadas. - Думата изскочи отривисто, изумено от устата на Кристина. - Феи.
Нямаше никакво съмнение, че е така. Първият жребец беше черен, а ездачът му носеше черни доспехи, които приличаха на изгорели листове. Вторият жребец също бе черен, а ездачът му бе облечен в роба с цвят на слонова кост. Третият кон бе кафяв, а ездачът му бе обвит от главата до петите в роба с качулка и цвят на пръст. Ема не можеше да различи дали е мъж или жена, дете или възрастен.
- „Пуснете първо черните жребци да минат, а после и кафявите след тях" - промълви Джулс, цитирайки древно елфическо стихотворение. - Един в черно, един в кафяво и един в бяло - това е официална делегация. От Дворовете. - Джулиън погледна към Даяна. - Не знаех, че Артър има среща с делегация на феите. Мислиш ли, че е уведомил Клейва?
Даяна поклати глава, видимо озадачена.
- Не знам. Нищо не ми е казал.
Тялото на Джулиън бе обтегнато като тетива; Ема буквално усещаше напрежението, което се излъчваше от него. Делегация на феите бе нещо много рядко и много сериозно. За подобна среща се изискваше позволение от Клейва. Дори ако ставаше въпрос за ръководител на Институт.
- Даяна, трябва да вървя.
Намръщена, Даяна почука със стилито по дланта си, а после кимна.
- Добре. Върви.
- Ще дойда с теб. - Ема се дръпна от прозореца.
Джулиън, който вече отиваше към вратата, спря и се обърна.
- Не. Всичко е наред. Аз ще се погрижа.
И излезе от стаята. За миг Ема остана като вкаменена.
При нормални обстоятелства, ако Джулиън й кажеше, че не се нуждае от присъствието й или че трябва да свърши нещо сам, тя изобщо не би се замислила. Понякога събитията налагаха двамата да се разделят.
Ала предишната нощ бе подсилила тревожното усещане в гърдите й. Не знаеше какво се случва с Джулс. Не знаеше дали не я иска край себе си, или пък я иска, но й е ядосан, или пък е ядосан на себе си, или и двете.
Единственото, което Ема знаеше, бе, че феите са опасни и Джулиън за нищо на света нямаше да се изправи сам срещу тях.
- Отивам - заяви тя и се отправи към вратата, спирайки за миг, за да откачи Кортана, който висеше до нея.
- Ема. - Гласът на Даяна тегнеше от предупреждение. -Внимавай. - Предишния път, когато в Института бяха дошли елфи, те бяха помогнали на Себастиан Моргенстърн да изтръгне душата на бащата на Джулиън от тялото му и бяха отвлекли Марк.
Ема бе отвела Тави и Дру на сигурно място. Помогнала бе да спасят живота на по-малките братя и сестри на Джулиън. Самите те едва бяха успели да се измъкнат живи.
Само че тогава Ема нямаше зад себе си години на усърдна подготовка. Не беше убила нито един демон със собствените си ръце, не и когато бе на дванайсет години. Не беше прекарала години наред, обучавайки се да се бие, да убива и да брани.
Така че сега за нищо на света нямаше да остане настрани.
Елфи.
Джулиън се втурна по коридора и влетя в стаята си, а мислите в главата му препускаха.
Елфи на прага на Института. Три жребеца - два черни и един кафяв. Пратеници от Двора на феите, макар че от кой точно, Джулиън нямаше как да знае. Те като че ли не носеха знаме.
Щяха да искат да разговарят. Ако имаше нещо, в което елфите ги биваше, това бе умението да надприказват всеки човек, бил той дори ловец на сенки. Бяха в състояние да съзрат истината, обвита в лъжа, и да видят лъжата в сърцето на истината.
Джулиън взе якето, което носеше предишния ден, и бръкна във вътрешния джоб. Беше си там - стъкленицата, която Малкълм му беше дал. Не беше очаквал, че толкова скоро ще има нужда от съдържанието й. Надявал се бе...
Е, нямаше значение какво се беше надявал. За миг си помисли за Ема и за хаоса от разбити мечти, който тя представляваше. Само че сега не беше време да мисли за това. Стиснал здраво стъкленицата, Джулиън отново се затича. Стигна до края на коридора и отвори вратата към таванското помещение. Втурна се по стъпалата и връхлетя в кабинета на чичо си.
Чичо Артър седеше на бюрото си, облечен в поразвлечена тениска, дънки и пантофи. Прошарената кестенява коса стигаше почти до раменете му. Сравняваше две дебели книги, като си мърмореше под носа, и си водеше бележки.