- Чичо Артър. - Джулиън се приближи до бюрото. - Чичо Артър!
Чичо Артър махна с ръка, сякаш искаше да го пропъди.
- Намирам се по средата на нещо важно. Нещо много важно, Андрю.
- Аз съм Джулиън. - Мина зад чичо си и затвори двете книги. Артър вдигна изненадан поглед към него, избелелите му синьо-зелени очи се разшириха. - Пристигна делегация. От елфите. Очакваше ли ги?
Артър като че ли се сви в себе си.
- Да. Те изпратиха съобщения... толкова много съобщения. - Той поклати глава. - Но защо? То е забранено. Феите, те... те вече не могат да се доближат до нас.
Джулиън се помоли безмълвно да запази спокойствие.
- Съобщенията, къде са съобщенията?
- Бяха написани върху листа от дървета - отвърна Артър. - Разпаднаха се. Така става с всичко, до което елфите се докоснат - то се разпада, изсъхва и умира.
- Ала какво гласяха съобщенията?
- Настояваха за среща.
Джулиън си пое дълбоко дъх.
- Знаеш ли за какво искат среща, чичо Артър?
- Сигурен съм, че го споменаха в съобщенията си - нервно отвърна чичо Артър. - Но не си спомням. - Той вдигна поглед към Джулиън. - Може би Нериса ще знае.
Джулиън настръхна. Нериса бе майката на Марк и Хелън. Той не знаеше много за нея - елфическа принцеса, според Хелън тя бе красива и безпощадна. От години не беше сред живите и в добрите си дни Артър го знаеше.
Артър имаше различни дни: спокойни, в които си стоеше тихо, без да отговаря на въпроси, и мрачни, в които беше ядосан, потиснат и нерядко - жесток. Споменаването на мъртвите не означаваше нито мрачен, нито спокоен ден, а най-лошото - хаотичен ден, в който Джулиън никога нямаше представа какво ще направи, дали ще изригне гневно, или ще избухне в сълзи. Ден, в който Джулиън усещаше горчивия вкус на паника в гърлото си.
Чичо му невинаги бе бил такъв. Джулиън си го спомняше като спокоен, мълчалив мъж, почти призрачна фигура, която рядко се появяваше на семейните празници. В Залата на Съглашението бе достатъчно убедителен, когато заяви, че ще приеме да ръководи Института. Никой, който не го познаваше много добре, не би се досетил, че нещо не е наред.
Джулиън знаеше, че баща му и Артър са били пленници в царството на елфите. Че Андрю се бе влюбил в лейди Нериса и тя му бе родила две деца - Марк и Хелън. Ала онова, което се бе случило с Артър през тези години, бе забулено в неизвестност. Според Джулиън безумието му, както би го нарекъл Клейвът, бе причинено от елфите. Дори ако не бяха унищожили напълно здравия му разум, те бяха посели семената на неговото унищожение. Превърнали бяха ума му в крехък замък, така че, когато Институтът в Лондон бе нападнат години по-късно, той се бе пръснал на парчета като стъкло.
Джулиън сложи ръка върху тази на Артър. Дланта на чичо му беше слаба и костелива, приличаше на длан на много по-възрастен човек.
- Ще ми се да не се налага да отидеш на тази среща. Ала ако не го направиш, те ще заподозрат нещо.
Артър свали очилата си и разтърка основата на носа си.
- Монографията ми...
- Знам колко е важна - увери го Джулиън. - Ала това също е важно. Не само за Студения мир, но и за нас. За Хелън. За Марк.
- Помниш ли Марк? - Без очилата, очите на Артър бяха по-ярки. - Толкова време мина.
- Не чак толкова, чичо. Прекрасно си го спомням.
- Сякаш наистина се случи вчера. - Артър потрепери. -Спомням си елфическите воини. Нахлуха в Лондонския институт, а доспехите им бяха оплискани с кръв. Толкова много кръв, сякаш се бяха намирали в редиците на ахейците, когато Зевс излива дъжд от кръв върху тях. - Ръката, с която държеше очилата си, трепереше. - Не мога да се срещна с тях.
- Налага се. - Джулиън си помисли за всички неизречени неща: за това, че самият той бе още дете през Тъмната война, че бе видял елфите да посичат деца, чул бе писъците на Дивия лов. Ала не каза нищо. - Чичо, трябва да го направиш.
- Ако имах от лекарството си... - немощно каза Артър. -Само че то свърши, докато теб те нямаше.
- Аз имам. - Джулиън извади стъкленицата от джоба си. -Трябваше да помолиш Малкълм за още.
- Забравих. - Артър си сложи очилата и загледа как Джулиън изсипва част от съдържанието на стъкленицата в чашата с вода на бюрото му. - Как да го открия... на кого да се доверя.
- Можеш да се довериш на мен. - Джулиън едва не се задави с думите и подаде чашата на чичо си. - Ето. Знаеш какви са елфите. Хранят се с човешкото смущение и се възползват от него. Това ще ти помогне да запазиш спокойствие, дори те да опитат някой от своите номера.
- Да. - Артър погледна чашата със смесица от жажда и страх. Ефектът на съдържанието й щеше да трае около час, може би по-малко. След това го очакваше ослепяващо, смазващо главоболие, което може би щеше да го прикове на легло за дни наред. Джулиън много рядко му даваше да пие от лекарството - последиците рядко си заслужаваха, ала този път щеше да си заслужава. Трябваше да си заслужава.