Артър се поколеба за миг, а после бавно вдигна чашата. Изсипа съдържанието й в устата си и бавно преглътна.
Резултатът беше мигновен. Начаса всичко около него дойде на фокус, стана ясно и точно, като скица, превърнала се в истинска рисунка. Той се изправи на крака и посегна към сакото си, което висеше на закачалка до бюрото.
- Помогни ми да си намеря други дрехи, Джулиън - каза той. - Трябва да сме представителни, когато се появим в светилището.
Всеки Институт си имаше светилище.
Открай време беше така. Институтите бяха смесица от градски съвет и жилище, място, където ловци на сенки и долноземци идваха, за да се срещнат с главата на Института, който бе местният представител на Клейва. В цяла Южна Калифорния нямаше по-важен ловец на сенки от онзи, който оглавяваше Института в Лос Анджелис. А най-безопасното място за среща с него бе светилището, където вампирите нямаше защо да се страхуват от осветена земя, а клетви предпазваха долноземците.
Светилището имаше две врати. Едната извеждаше навън и през нея можеше да мине всеки, озовал се в масивната стая с каменни стени. Другата врата свързваше вътрешността на Института със светилището. Също като входните врати на Институтите, вътрешните врати на светилищата се отваряха единствено под допира на онзи, в чиито вени имаше не-филимска кръв.
Ема поспря на площадката на стълбището и погледна през прозореца, за да види елфическата делегация. Беше забелязала конете им да ги чакат край стъпалата пред входа. Ако пристигналите имаха опит с ловците на сенки, което бе много вероятно, вече трябваше да са в светилището.
Вътрешната врата на светилището се намираше в края на коридор, тръгващ от преддверието на Института. Беше изработена от мед, която отдавна бе позеленяла, а руни за защита и гостоприемство се обвиваха около касата й като лиани.
От другата страна на вратата долитаха непознати гласове, единият - звънък като вода, другият - остър като съчка, счупила се под крака. Стисвайки още по-здраво Кортана, Ема прекрачи прага.
Светилището беше построено във формата на лунен сърп, обърнат към планините с потъналите в сенки каньони и сребристо-зелени храсталаци, разпръснати навсякъде. Планините закриваха слънцето, ала в стаята бе светло благодарение на полилея, висящ от тавана. Светлината отскачаше от кристала и огряваше пода с редуващи се квадрати от по-тъмно и по-светло дърво. Ако човек се покатереше на полилея и погледнеше надолу, щеше да види, че те оформят руната за ангелско могъщество.
Естествено, Ема не би си признала, че го е правила. Макар че оттам се откриваше прекрасен изглед към масивния каменен стол за главата на Института.
Елфите бяха застанали в средата на помещението. Бяха само двама - онзи в белите одежди и онзи с черните доспехи. Ездачът на кафявия кон не се виждаше никъде. Не се виждаха и лицата на двамата елфи. Пръстите на дълги бледи ръце се подаваха изпод ръкавите им, ала Ема не можеше да различи дали са мъжки, или женски.
За сметка на това усещаше дивата, необуздана мощ, която се излъчваше от тях, задушаващото усещане за чуждоземност. Усещане, което наподобяваше на допира на влажна, мокра пръст до кожата й, носеща със себе си миризма на корени и листа, и цветове на джакаранда.
Елфът в черно се разсмя и свали качулката си и Ема се сепна. Кожа с цвета на тъмнозелени листа, ръце с хищни нокти, жълти совешки очи. Носеше плащ, върху който беше изтъкано самодивско дърво.
Беше същият елф, когото бе видяла в „Саркофаг" преди няколко нощи.
- Ето че отново се срещаме, хубавице - каза и устата му, която приличаше на резка върху кората на дърво, се разтегна в широка усмивка. - Аз съм Ярлат от Двора на тъмните феи. Спътникът ми в белите одежди е Кийрън от Дивия лов. Кийрън, свали качулката си.
Другият вдигна две тънки ръце, завършващи с почти прозрачни квадратни нокти. Улови качулката си и я отметна с властно, почти бунтарско движение.
Ема потисна ахването си. Беше красив. Не така, както Джулиън или Кристина, по човешки начин, а като острието на Кортана. Изглеждаше млад, на не повече от шестнайсет или седемнайсет години, макар че най-вероятно бе по-възрастен. Тъмна коса с едва забележим синкав блясък обрамчваше изваяно лице. Светлият му панталон и туника, очевидно елегантни някога, бяха избелели и износени, ръкавите и ръбовете им - прекалено къси за гъвкавото му изящно тяло. Широко разположените му очи имаха различен цвят: лявото бе черно, а дясното - тъмносребърно. Носеше очукани ръкавици от бял метал, които оповестяваха, че е принц сред феите, ала очите му... очите му издаваха, че е част от Дивия лов.