Ярлат погледна към Артър.
- Не мисля, че наистина искате да вземете толкова прибързано решение.
Артър стисна челюст.
- Защо подлагаш избора ми на съмнение, съседе?
Добрите съседи. Много, много древно име за елфическата раса.
Кийрън бе този, който отговори:
- Защото имаме нещо, което искате повече от всичко на света. И ако ни помогнете, сме готови да ви го дадем.
Джулиън пребледня. Приковала поглед в него, за миг Ема бе прекалено погълната от реакцията му, за да осъзнае какво се опитват да кажат елфите. А после сърцето й прескочи в гърдите.
- Какво е то? - прошепна Джулиън. - Какво имате, което ние искаме?
- Е, хайде сега - каза Кийрън. - Ти как мислиш?
Вратата на светилището, онази, която водеше навън, се отвори и елфът в кафявите дрехи прекрачи прага. Движеше се изящно и безмълвно, без колебание и безпокойство... всъщност в движенията му нямаше нищо човешко. Когато стигна до очертанията на ангелската руна на пода, спря. В стаята се възцари пълно мълчание, когато той вдигна ръце към качулката си и - за първи път - се поколеба.
Ръцете му бяха човешки, загорели и с дълги пръсти.
Познати.
Ема бе спряла да диша. Не бе в състояние да диша. Джулиън изглеждаше така, сякаш сънува. Лицето на Артър бе празно, объркано.
- Свали си качулката, момче - заповяда Ярлат. - Нека видим лицето ти.
Познатите ръце стиснаха качулката и я дръпнаха. След това отметнаха плаща от раменете рязко, сякаш платът се бе вкопчил в него. Ема зърна източено, стройно тяло, светла кoca, слаби ръце, докато наметалото се свличаше на земята в тъмна купчинка.
Насред руната стоеше момче и дишаше тежко. Момче, което изглеждаше на седемнайсет години, с руса коса, която е къдреше като акантови14 листа и падаше до раменете му и от която стърчаха съчки и трънаци. Очите му имаха прекършената раздвоеност на Дивия лов, едното - с цвят на злато, другото - със синия цвят на семейство Блекторн. Босите му стъпала бяха почернели от мръсотия, дрехите му бяха дрипави и изпокъсани.
Вълна от замайване връхлетя Ема заедно със страховита смесица от ужас, облекчение и удивление. Джулиън бе настръхнал, сякаш го бе разтърсило електричество. Ема видя как челюстта му се напрегна едва забележимо, видя и мускулчето, което подскачаше върху бузата му. Той не отвори уста; Артър бе този, който проговори, надигайки се наполовина от стола си, гласът му беше слаб и несигурен:
- Марк?
Очите на Марк се разшириха объркано. Той отвори уста, за да отговори, ала Ярлат рязко се обърна към него.
- Марк Блекторн от Дивия лов - изплющя гласът му. - Не говори, докато не получиш разрешение.
Марк начаса стисна устни. Лицето му беше безизразно.
- А ти - Кийрън вдигна ръка, когато Джулиън направи крачка напред - стой там, където си.
- Какво сте направили с него? - Очите на Джулиън пламнаха. - Какво сте направили с брат ми?
- Марк принадлежи на Дивия лов - заяви Ярлат. - Ако решим да го пуснем при вас, то ще стане съгласно нашите условия.
Артър, който отново се бе отпуснал в стола си, примигваше като бухал и местеше поглед между Марк и елфите. Лицето му си бе възвърнало сивкавия цвят.
- Мъртвите възкръсват, а изгубените се завръщат - каза той. - Трябва да развеем сини знамена от върха на кулите.
По лицето на Кийрън се изписа студено недоумение.
- Какви ги говори?
Джулиън погледна първо Артър, а после Марк и накрая двамата елфи.
- В шок е. Здравето му е крехко, така е от войната насам.
- Това е откъс от едно нефилимско стихотворение - обясни Ема. - Учудвам се, че не го знаете.
- В поезията се съдържа много истина. - В гласа на Ярлат имаше развеселени нотки, ала това бе горчиво веселие. Ема се зачуди дали се смее на тях, или на себе си.
Джулиън се взираше в Марк, а по лицето му се четяха неподправено изумление и копнеж.
- Марк?
Марк извърна очи.
Джулиън изглеждаше така, сякаш бе пронизан от елфически стрелички, вероломните стрели на феите, които се забиваха под кожата и освобождаваха смъртоносна отрова. Всеки помен от гняв, който Ема изпитваше към него заради предишната нощ, се изпари. Изражението му бе като нож, пронизал сърцето й.
- Марк - повтори той, а после понижи глас почти до шепот: - Защо? Защо не бива да разговаря с мен?
- Гуин му е забранил да говори, докато не се споразумеем. - Кийрън погледна към Марк и по лицето му пробяга нещо студено. Омраза? Завист? Дали презираше Марк, задето бе наполовина човек? Дали останалите изпитваха същото? Бяха ли давали израз на омразата си през всички тези години, докато Марк бе оставен на тяхната милост?