Слънчева светлина нахлу в светилището, когато Даяна отвори вратата и Ема усети как я жегва благодарност към нейната учителка, докато тя прекрачваше навън заедно с двамата елфи. Благодарност, задето бе помогнала на Артър... както и че бе спестила на Джулиън още от усилието да се преструва, че е добре.
Защото Джулс гледаше брат си... най-сетне можеше наистина да го гледа, без никой да стане свидетел, нито да осъди слабостта му. Без никой, който в последния момент отново да му го отнеме.
Марк бавно повдигна глава. Беше сух като вейка, много по-слаб и ъгловат, отколкото Ема си го спомняше. Като че ли не беше остарял толкова, колкото се бе изострил, сякаш костите на брадичката, бузите, челюстта му бяха изтънени с фини инструменти. Беше изпит, но изящен, каквито бяха елфите.
- Марк - прошепна Джулиън и Ема си спомни кошмарите, заради които Джулс в продължение на години се събуждаше, викайки брат си, викайки Марк, колко безнадеждно бе звучал, колко изгубен. Беше пребледнял, ала очите му грееха, сякаш виждаше чудо. И то наистина бе нещо като чудо, каза си Ема. Феите не връщаха онова, което бяха отнели.
Или поне не го връщаха непроменено.
Внезапно по вените й пробяга студ, но тя не издаде нито звук. Не помръдна, когато Джулиън направи крачка към брат си, а после още една и промълви на пресекулки:
- Марк - прошепна той. - Марк, аз съм.
Марк го погледна право в лицето. Имаше нещо в разноцветните му очи; когато Ема го бе видяла за последен път, и двете му очи бяха сини, и това раздвояване като че ли издаваше нещо прекършено в него, като пукнатина, плъзнала по емайла на керамично изделие. Той гледаше Джулиън, попиваше с очи ръста му, широките му рамене и слабото тяло, разчорлената кестенява коса, очите на семейство Блекторн и най-сетне проговори.
Гласът му беше хрипкав, сякаш не го беше използвал дни наред.
- Татко? - каза, а после, докато Джулиън си поемаше сепнато дъх, очите му се извъртяха и той рухна в безсъзнание на пода.
14
Характерен декоративен елемент в Античността във формата на стилизирани извити листа. - Б. пр.
6. Много по – мъдри
Спалнята на Марк тънеше в прах.
Бяха я оставили недокосната в продължение на години, след като той изчезна, докато най-сетне в деня на осемнайсетия му рожден ден Джулиън бе отворил широко вратата и бе разчистил стаята в пристъп на необуздан порив. Дрехите, играчките, игрите на Марк до една бяха прибрани. Стаята беше изпразнена - пусто помещение, чакащо да бъде подредено отново.
Ема ходеше напред-назад, дърпаше прашни завеси и отваряше прозорци, за да вкара слънчева светлина, докато Джулиън, който бе качил брат си по стълбите, го сложи на леглото.
Чаршафите бяха опънати, върху завивката имаше тънък слой прах. Малко облаче се вдигна, когато Джулиън сложи брат си да легне; Марк се закашля, но не помръдна.
Ема се извърна от отворените прозорци, през които нахлуваха светлина и свеж въздух, превръщащ прашинките в стаята в миниатюрни танцуващи създания.
- Толкова е слаб - каза Джулиън. - Лек е като перце.
Човек, който не го познаваше, би си помислил, че лицето му е безизразно, видял единствено леко напрегнатите му мускули и устните, свити в сурова линия. В действителност това бе начинът, по който Джулиън изглеждаше, когато бе разтърсен до дъното на душата си от някакво силно чувство и се опитваше да го скрие, обикновено - от по-малките си братя и сестри.
Ема се приближи до леглото. За миг и двамата просто останаха там и се взираха в Марк. И наистина, извивките на лактите и коленете, и ключицата му бяха болезнено остри под дрехите, с които беше облечен: опърпани дънки, напъхани в ботуши от телешка кожа до коляното, и тениска, която бе станала почти прозрачна от годините и прането. Сплъстена руса коса закриваше отчасти лицето му.
- Вярно ли е? - разнесе се тихичко гласче откъм вратата и Ема се обърна рязко.
Тай и Ливия бяха пристъпили в стаята и се бяха спрели едва на крачка от прага, а Кристина стоеше зад тях. Тя погледна към Ема, сякаш за да й каже, че се бе опитала да ги задържи. Ема поклати глава. Прекрасно знаеше, че когато близнаците искаха да бъдат част от нещо, бе невъзможно да ги спреш.
Ливи бе тази, която бе проговорила. Тя погледна покрай Ема към леглото, върху което лежеше Марк, и си пое рязко дъх.
- Наистина е вярно.
- Не може да бъде. - Ръцете на Тай трепкаха до тялото му, броеше на пръстите си, от едно до десет и от десет до едно, а невярващият му поглед беше прикован в изпадналия му в безсъзнание брат. - Елфите не връщат онова, което са отнели.