- Така е - нежно каза Джулиън и Ема за кой ли път се зачуди как бе в състояние да бъде толкова нежен, когато тя знаеше, че му се иска да крещи и да се пръсне на безброй късчета. - Ала понякога ти връщат онова, което ти принадлежи.
Тай не отговори. Ръцете му все така повтаряха едни и същи движения. Някога баща му се бе опитал да го обучи да бъде неподвижен, улавяше ръцете му в своите, когато Тай бе разстроен, и казваше: „Не мърдай, не мърдай". В резултат Тай изпадаше в паника, от която започваше да повръща. Джулиън никога не бе правил така. Той просто казваше, че когато са притеснени, у всички започват да пърхат пеперуди - у някои хора те се появяваха в стомаха, у Тай - в ръцете му. На Тай това обяснение му беше харесало. Той обожаваше пеперуди, пчели, всички хвърковати насекоми.
- Не изглежда така, както си го спомням - разнесе се слабичко гласче. Беше Дру, която се бе промъкнала в стаята покрай Кристина, стиснала Тави за ръка.
- Е - каза Ема, - сега Марк е с пет години по-голям.
-Не изглежда по-голям - отвърна Дру. - Само различен. Възцари се мълчание. Дру беше права. Марк не изглеждаше по-голям, определено не и пет години по-голям. Отчасти щото беше толкова слаб, но не беше само това.
- През всички тези години е бил в царството на феите -оговори Джулиън. - А времето... времето там е различно. Тай пристъпи напред и плъзна изпитателен поглед по брат си. Друзила остана назад. Тя бе на осем години, когато Марк си бе отишъл; Ема не можеше да си представи какви спомени има тя от брат си - вероятно неясни и смътни. А що се отнася до Тави... той бе едва на две години. За него момчето в леглото би могло да бъде напълно непознато.
Ала Тай, Тай щеше да го помни. Той дойде по-близо и Ема почти можеше да види как бързият му ум щрака зад сивите му очи.
- Звучи логично. Има цял куп истории за хора, изчезнали едва за нощ заедно с феите, само за да открият при завръщането си, че е минало цяло столетие. За него пет години може да са били като две. Изглежда горе-долу на твоята възраст, Джулс.
Джулиън се прокашля.
- Да. Да, така е.
Тай наклони глава на една страна.
- Защо го върнаха?
Джулиън се поколеба. Ема не помръдваше - също като него, и тя нямаше представа как да съобщи на децата, които ги гледаха с широко отворени очи, че изгубеният им брат, който като че ли им бе върнат завинаги, може би бе тук само временно.
- Тече му кръв - обади се Дру.
- Какво? - Джулиън запали лампата с магическа светлина до леглото и стаята се изпълни с горещо сияние.
Ема си пое рязко дъх. Върху едната страна на окъсаната бяла тениска на Марк, на рамото му, имаше червено петно, което бавно се разширяваше.
- Стили - рязко каза Джулиън и протегна ръка, докато с другата вече смъкваше тениската на брат си, оголвайки рамото и ключицата му, където една недоизлекувана рана се бе отворила наново. От нея се процеждаше кръв, бавно, но Тави издаде странен звук.
Ема извади стилито от колана си и го метна. Не каза нищо, но и нямаше нужда - ръката на Джулиън се вдигна и го улови във въздуха. Наведе се, за да допре върха му до кожата на Марк, да започне целителна руна... и Марк изпищя.
Очите му се отвориха, ярки и обезумели, и той размаха мръсните си окървавени ръце, избивайки стилито от пръстите на Джулиън.
- Махни го - изръмжа, мъчейки се да седне. - Махни го, махни това нещо от мен!
- Марк...
Джулиън посегна към брат си, ала Марк го отблъсна. Може и да беше слаб, но беше силен; Джулиън залитна и Ема го почувства като болка, лумнала в главата й. Хвърли се напред и застана между двамата братя.
Канеше се да се развика на Марк, да му изкрещи да престане, когато зърна лицето му. Очите му бяха разширени и побелели от страх, ръката му се притискаше до гърдите -там имаше нещо, което проблясваше на края на някаква връвчица, опасваща гърлото му. А после той се хвърли от леглото, конвулсии разтърсиха тялото му, ръцете и краката му дращеха по дървения под.
- Дръпнете се - нареди Джулиън на братята и сестрите си; без да крещи, ала бързо и властно. Те отскочиха назад и се разпръснаха. Ема зърна нещастното личице на Тави, докато Дру го вдигаше на ръце и го изнасяше от стаята.
Марк се бе свил в ъгъла на стаята и се бе вкаменил там, долепил гръб до стената и обвил ръце около коленете си. Джулиън направи крачка към него, а после спря; стилито висеше безпомощно в ръката му.
- Не ме докосвай с това. - Гласът на Марк (а това наистина бе неговият глас, онзи, който помнеха) бе хладен и овладян - в рязък контраст с външния му вид като на опърпано плашило. Яростният му поглед ги спря.