- Да заплашваме върховния магьосник - измърмори Джулиън, когато Даяна се скри от погледите им. - Става все по-хубаво и по-хубаво. Защо след това не отидем в главната квартира на вампирския клан и не цапардосаме Анселм Найтшейд в лицето?
- Помисли обаче за последствията - възрази Ема. - Никаква пица повече.
Джулиън й отправи леко крива усмивка.
- И сама мога да отида при Малкълм - предложи Ема. - Ти можеш да останеш тук, Джулс, да изчакаш Марк да...
Тя не довърши. Не беше сигурна, че знае какво точно очаква да направи Марк, не бе сигурна, че който и да е от тях знае.
- Не - отвърна Джулиън. - Малкълм ми има доверие. Аз го познавам най-добре и именно аз мога да го убедя да запази всичко в тайна. - Той се изпъна. - И двамата ще отидем.
Като парабатай. Както бе правилно.
Ема кимна и улови ръката на Кристина.
- Ще се върнем възможно най-бързо - каза тя. - С теб всичко ще бъде наред, нали?
Кристина кимна; пръстите й отново докосваха медальона на шията й.
- Аз ще се погрижа за Марк - увери ги тя. - Всичко ще бъде наред. Наистина.
И Ема почти й повярва.
Да си върховен магьосник, очевидно бе добре платено, помисли си Ема, както винаги, когато видеше подобния на палат дом на Малкълм Фейд.
Малкълм живееше по-нагоре от Института, след „Канан Дюм Роуд". Тук скалите се издигаха високо, покрити със зелена морска трева. Къщата бе обвита в магически прах, който я криеше от очите на мунданите. Ако някой минеше оттам с кола (като Ема), трябваше да се съсредоточи с всички сили между две от скалите и щеше да види как се появява сребърен мост, изкачващ възвишенията.
Ема отби от магистралата, край която бяха паркирани редици автомобили, повечето от които принадлежаха на сърфисти, привлечени от широкия плаж на запад.
Ема изпусна дъха си и угаси двигателя.
- Е, добре - започна тя, - ние...
- Ема - каза Джулиън и тя млъкна.
Джулиън не беше проговорил, откакто бяха излезли от Института. Не че можеше да го вини. Тя също не знаеше какво да каже. Беше оставила шофирането да отвлече вниманието й, напълно съсредоточена върху пътя. Въпреки това през цялото време много ясно си бе давала сметка за присъствието на Джулиън до себе си, облегнал глава на седалката, затворил очи, стиснал юмрук върху коляното си.
- Марк ме взе за баща ни - рязко каза той и Ема разбра, че си припомня онзи ужасен момент, надеждата, появила се в очите на брат му, надежда, която нямаше нищо общо с него. - Не ме позна.
- Той те помни като дванайсетгодишно момче - отвърна ма. - Всички ви си спомня като много по-малки.
- Теб също.
- Съмнявам се, че изобщо ме помни.
Джулиън разкопча предпазния колан. Гривната от морско стъкло около китката му улови светлината и грейна в ярки цветове - огненочервено, разжарено злато, синьо като очите на семейство Блекторн.
- Помни те - заяви той. - Никой не би могъл да те забрави.
Ема примига изненадано насреща му. Миг по-късно Джулиън вече беше слязъл от колата. Тя побърза да го последна, затръшвайки вратата откъм шофьора, докато през едно платно от тях профучаваха коли.
Джулс вече бе отишъл до моста на Малкълм, вдигнал поглед към къщата. Ема виждаше лопатките му под тънката памучна тениска, извивката на врата му, мъничко по-светла от останалата част от кожата му там, където косата го бе предпазила от слънчевите лъчи.
- Елфите са вероломни - каза той, без да се обръща. - Няма да искат да се откажат от Марк - елфическа и нефилимска кръв в едно тяло е нещо прекалено ценно. Със сигурност са си оставили вратичка, с чиято помощ да си го върнат, когато свършим работата.
- Е, то зависи от него - отвърна Ема. - Той ще избере дали да остане, или да си тръгне.
Джулиън поклати глава.
- Подобен избор изглежда съвсем лесен, знам. Ала да се избира, нерядко не е никак лесно.
Двамата поеха по спираловидното стълбище, което се катереше през възвишенията. Обвито в магически прах, то бе видимо единствено за очите на свръхестествени създания. Първия път, когато бе дошла тук, придружена от Малкълм, Ема бе погледнала изумено надолу, към всички мундани, които профучаваха покрай тях в колите си, без изобщо да подозират, че над главите им едно кристално стълбище се издига невъзможно на фона на небето.
Вече бе свикнала с мястото; след като си видял веднъж стълбата, тя никога вече не можеше да бъде невидима за теб.
Джулиън потъна в мълчание, докато вървяха, ала Ема нямаше нищо против. Онова, което бе казал в колата - наистина го мислеше. Погледът му, когато го бе изрекъл, бе спокоен и прям. Това бе Джулиън, нейният Джулс, онзи, който живееше в костите и ума й, в основата на гръбнака й, онзи, който бе вплетен в самото й същество, като вени или нерви.