- Един от тези безнадеждни човеци е бащата на детето ни - напомни му Магнус.
Не че Магнус някога бе забременявал, което определено би било страшно интересно, помисли си Ема. Двамата с Алек Лайтууд бяха осиновили магьосническо дете, на име Макс, с Поразително синя кожа.
- А останалите - добави Магнус - до един са спасили света поне веднъж.
Малкълм посочи Джулиън и Ема.
- Храня големи надежди за тези двамата.
Лицето на Магнус се разтегли в широка усмивка.
- Сигурен съм, че си прав. Както и да е, аз трябва да си върни. Чака ме дълго пътуване, а Алек не обича да закъснявам.
Последва суетнята на сбогуването. Магнус потупа Малкълм по ръката и прегърна първо Джулиън, а после и Ема. Рамото му я удари лекичко по челото, докато той навеждаше глава, за да прошепне нещо в ухото й. Ема го погледна изненадано, ала той я пусна и се отправи към вратата, като си свирукаше. Преди да стигне до нея, във въздуха се появиха познатото блещукане и миризмата на горена захар, които съпътстваха магията за отваряне на Портал, и Магнус изчезна.
- Разказахте ли му за разследването? - Малкълм изглеждаше разтревожен. - Той спомена лей-линии.
- Аз го попитах за тях - призна си Ема. - Но не му обясних защо се интересувам. Не споменах и за превода на символите.
Малкълм се приближи, за да погледне отново листовете.
- Предполагам, че няма да ми кажете кой разгада първия ред? „От огън до вода." Би било от полза, ако знаехме какво означава.
- Не можем да ти кажем - отвърна Джулиън. - Но не мисля, че и преводачът е знаел какво означава. Въпреки това можем да го използваме, нали? За да разшифроваме остатъка от магията или посланието, или каквото и да е?
- Вероятно, макар че не би било зле, ако знаех езика.
- Става дума за много древен език - предпазливо каза Ема. - По-древен от нефилимите.
Малкълм въздъхна.
- Не ми даваш кой знае какво. Добре, стар демонски език, много древен. Ще проверя в Спираловидния лабиринт.
- Внимавай какво ще им кажеш - предупреди го Джулиън. - Както вече споменахме, Клейвът не бива да научава за разследването ни.
- Което означава, че са замесени елфи. - По лицето на Малкълм пробяга следа от веселие при вида на ужасените им изражения. - Не се притеснявайте, няма да им кажа. Мразя Студения мир толкова, колкото и останалите долноземци.
Лицето на Джулиън си остана безизразно. Би могъл да направи кариера като професионален покерджия, помисли си Ема.
- Колко дълго мислиш, че ще ти отнеме? - попита той. -За да го преведеш?
- Дайте ми няколко дни.
Няколко дни. Ема се опита да прикрие разочарованието си.
- Съжалявам, че не мога да го направя по-бързо. - Малкълм наистина звучеше извинително. - Хайде, ще ви изпратя навън. Имам нужда от малко свеж въздух.
Слънцето се беше показало иззад облаците и обливаше в светлина градината на Малкълм. Поръбени със сребро, пустинните цветя потрепваха на вятъра, долитащ от каньоните. Един гущер изскочи иззад някакъв храст и се взря в тях. Ема му се изплези.
- Тревожа се - рязко каза Малкълм. - Това не ми харесва. Некромантия, демонски езици, поредица необясними убийства. Да работим тайно от Клейва. Изглежда си направо опасно.
Потънал в мълчание, Джулиън се взираше в далечните хълмове. Ема бе тази, която отговори.
- Малкълм, миналата година отблъснахме орда от форнейски демони с пипала и без лица. Не се опитвай да ни сплашиш с това.
- Просто отбелязвам, че надушвам опасност. Нали се сещате, онова, което повечето хора гледат да избегнат.
- Не и ние - жизнерадостно заяви Ема. - Пипала, Малкълм. Никакви лица.
- Упорити сте - въздъхна Малкълм. - Поне ми обещайте, че ще ми се обадите, ако се нуждаете от мен или ако научите още нещо.
- Непременно - увери го Джулиън и Ема се зачуди дали вината, която изпитваше, задето криеха истината от Малкълм, бе заседнала като студена буца и в неговите гърди.
Вятърът, долитащ откъм океана, се беше усилил, вдигаше пръстта в градината и я завихряше във въздуха. Джулиън отметна косата от очите си. - Благодарни сме ти за помощта. Знаем, че можем да разчитаме на теб. - Той се отправи към стъпалата, отвеждащи до моста, който изникна, блещукайки, пред очите им.
Въпреки ярките лъчи на обедното слънце, които се отразяваха в океана, лицето на Малкълм беше мрачно.
- Недейте да разчитате твърде много на мен - каза той, толкова тихо, че Ема се зачуди дали бе очаквал тя да го чуе.
- Защо не? - Обърна се да го погледне, примигвайки срещу слънцето. Очите му имаха цвета на разцъфнали джакарандови дървета.