- Ти си Марк. Марк Блекторн.
Възцари се дълго мълчание, преди той да кимне почти незабележимо.
- Не са ме наричали така от много отдавна.
- Това все още е твоето име.
- Коя си ти? Навярно би трябвало да си спомням, но...
- Аз съм Кристина Мендоса Росалес. И няма никаква причина да ме помниш, защото никога не сме се срещали.
- Това е истинско облекчение.
- Така ли? - учуди се Кристина.
- Ако не ме познаваш и аз не те познавам, значи, няма да имаш никакви... очаквания. - Изведнъж Марк придоби изтощен вид. - За това, кой и какъв съм. С теб бих могъл да бъда всеки.
- По-рано, на леглото - попита Кристина, - спеше ли, или се преструваше?
- Нима има значение? - отвърна той и Кристина си помисли колко елфически бяха думите му, отговор, който изобщо не отговаряше на въпроса й. Марк се размърда. - Какво правиш в Института?
Кристина коленичи, така че лицата им бяха на едно ниво, и приглади полата върху коленете си - дори когато не го искаше, думите на майка й за това, как един ловец на сенки, дори и в почивка трябва винаги да бъде спретнат и представителен, отекваха в главата й.
- Навърших осемнайсет години и ме изпратиха да опозная Лосанджелиския институт, като част от годината ми за пътувания. На колко години си ти?
Този път мълчанието на Марк се проточи толкова дълго, че Кристина се зачуди дали изобщо ще й отговори.
- Не знам - каза той най-сетне. - Нямаше ме... мислех, че ме нямаше дълго време. Джулиън беше на дванайсет. Останалите бяха съвсем малки. На десет, осем и две години. Тави беше на две.
- За тях са минали пет години - обясни Кристина. - Пет години без теб.
- Хелън - каза Марк. - Джулиън. Тиберий. Ливия. Октавиан. Всяка нощ си повтарях имената им сред звездите, за да не забравя. Те всички ли са живи?
- Да, всички са живи, макар че Хелън не е тук... Женена е и живее заедно със съпругата си.
- Значи, са живи и са щастливи заедно? Радвам се. Вестта за сватбата им достигна до мен в царството на феите, макар да ми се струва, че това бе много отдавна.
- Да. - Кристина се вгледа изучаващо в лицето му. Ъгли, равнини, острота, извивката на върха на ухото, която издаваше елфическа кръв. - Много неща си пропуснал.
- Мислиш, че не знам? - В гласа му припламна гняв, примесен с объркване. - Не съм сигурен на колко години съм. Не съм в състояние да разпозная собствените си братя и сестри. Нямам представа защо съм тук.
- Имаш - възрази Кристина. - Беше там, когато пратениците на елфите разговаряха с Артър в светилището.
Марк наклони глава към нея. От едната страна на шията му имаше белег, не избледняла руна, а подутина от удар. Косата му беше разчорлена и изглеждаше така, сякаш не бе подстригвана от месеци, дори години. Завитите й бели връхчета докосваха раменете му.
- Имаш ли им доверие? На елфите?
Кристина поклати глава.
- Радвам се. - Той извърна поглед от нея. - Така и трябва. - Посегна към кашона, който Тай бе оставил на земята, и го придърпа към себе си. - Какво е това?
- Неща, които братята и сестрите ти си помислиха, че би поискал.
- Дарове за добре дошъл - озадачено каза Марк и като коленичи до кутията, започна да вади най-различни предмети: тениски и дънки, които вероятно принадлежаха на Джулиън, микроскоп, хляб и масло, няколко пустинни цветя, откъснати от градината зад Института.
Марк вдигна глава и я погледна. Очите му блестяха от непролети сълзи. Тениската му беше тънка и окъсана и през нея Кристина виждаше още рани и белези по кожата му.
- Какво бих могъл да им кажа?
- На кого?
- На семейството ми. На братята и сестрите ми. На чичо ми. - Той поклати глава. - Спомням си ги и едновременно с това не ги помня. Струва ми се, че съм прекарал целия си живот тук и все пак бях и с Дивия лов. Ревът му отеква в ушите ми, зовът на роговете, песента на вятъра. Той заглушава техните гласове. Как да им го обясня?
- Не е нужно да го правиш - меко отвърна Кристина. -Просто им кажи, че ги обичаш и че не е имало нито ден, в който да не са ти липсвали. Кажи им, че си ненавиждал Дивия лов. Че се радваш, задето си се върнал.
- Но защо да го правя? Няма ли да разберат, че лъжа?
- Нима не ти липсваха? Не се ли радваш, че се върна?
- Не знам - отвърна Марк. - Не съм в състояние да чуя сърцето си, нито какво ми нашепва то. Чувам единствено вятъра.
Преди Кристина да успее да отговори, нещо изтропа по прозореца, после още веднъж и още веднъж, поредица от потропвания, които звучаха почти като код.
Марк скочи на крака и отиде до прозореца. Отвори го и се показа навън, а когато отново се прибра, стискаше нещо и ръката си.