- Ти си моят парабатай - продължи Ема и в гласа й имаше гневни нотки. - Знаеш, че не бих го направила.
Джулиън натисна спирачките. Колата поднесе напред, воланът се завъртя рязко в ръцете му. Ема изписка, когато изскочиха от пътя и хлътнаха в една канавка между магистралата и дюните над морето.
Около колата се вдигнаха стълбове прах. Джулиън се обърна рязко към Ема, която беше пребледняла.
- Джулс.
- Не го мислех наистина - каза той.
Тя го зяпна.
-Кое?
- Това, че си моят парабатай, е най-хубавото нещо в живота ми. - Думите му бяха непоколебими и простички, изречени направо, без да скрива нищо. Толкова силно се бе сдържал досега, че облекчението бе почти непоносимо.
Импулсивно, Ема разкопча колана си и се изправи в седалката, за да го изгледа сериозно. Слънцето се бе издигнало високо над тях. Толкова отблизо Джулиън ясно виждаше златните линии в кафявото на очите й, светлите лунички по носа й, светлите кичури, изрусени от слънцето, смесващи се с по-тъмната коса на тила й. Кафява умбра и жълт антимон, смесени с бяло. Долавяше дъх на розова вода и прах за пране.
Тя се приведе към него и тялото му си заповяда да прогони усещането за близостта й, усещането, че тя отново е до него. Коленете й се чукнаха в неговите.
- Но ти каза...
- Знам какво казах. - Джулиън се обърна към нея, раздвижвайки се в седалката си. - Докато ме нямаше, осъзнах някои неща. Трудни неща. Нищо чудно да ги бях осъзнал още преди да замина.
- Можеш да ми кажеш всичко. - Тя го докосна леко по бузата и Джулиън усети как тялото му се сковава от напрежение. - Спомням си какво каза снощи за Марк. Че не ти си най-големият брат. А той. Че ако не беше отвлечен, ако на Хелън й бе позволено да остане, ти би направил различен избор, защото би имал някой, който да се грижи за теб.
Джулиън изпусна дъха си.
- Ема. - Болката беше свирепа. - Ема, казах всичко това, защото... защото понякога ми се струва, че те помолих да станем парабатай, понеже исках да бъдеш свързана с мен. Консулът искаше да те изпрати в Академията, а аз не можех да понеса тази мисъл. Вече бях изгубил толкова много. Не можех да изгубя и теб.
Беше така близо до него, че усещаше топлината на сгряната от слънцето й кожа. Тя не отговори веднага и Джулиън се почувства така, сякаш беше на бесилката; палачът бе надянал клупа около врата му, оставаше само да пропадне надолу.
А после тя сложи ръка върху неговата на командното табло между тях.
Техните ръце. Нейните бяха деликатни, ала покрити с повече белези и мазоли от неговите, кожата им - грапава до неговата. На ярките слънчеви лъчи гривната му от морско стъкло грееше, сякаш бе от скъпоценни камъни.
- Постъпките на хората често пъти са сложни, защото самите те са сложни - каза тя. - Всички онези приказки как решението за създаване на парабатайска връзка трябвало да се взема единствено по най-чисти подбуди, са пълни глупости.
- Исках да те привържа към себе си - продължи Джулиън, - защото самият аз бях вързан тук. Може би трябваше да отидеш в Академията. Може би тя би била правилното място за теб. Може би ти отнех нещо.
Ема го гледаше с открито, доверчиво лице и на Джулиън у се стори, че усеща как убежденията му се пръсват на късчета, убежденията, които си бе съградил, преди да замине за лятото, които бе носил у себе си и когато се завърна, чак до мига, в който отново я бе видял. Усещаше как те стават на парчета, като дървени отломки, запратени от морето, за да се разбият в скалите.
- Джулс - каза тя. - Ти ми даде семейство. Даде ми всичко.
Нечий телефон се обади пронизително. Този на Ема. Джулиън се облегна в седалката си с разтуптяно сърце. Ема извади апарата от джоба си и лицето й се вкамени.
- Съобщение от Ливи. Казва, че Марк се е събудил. И крещи.
Джулиън не свали крак от педала за газта, докато не стигнаха до Института; Ема седеше до него, стиснала коленете си с ръце, докато стрелката на скоростомера се вдигна над сто и трийсет. Влетяха на паркинга пред Института, набиха спирачки и изскочиха от колата.
Когато се качиха на втория етаж, завариха децата, насядали на пода пред стаята на Марк. Дру и Тави се бяха сгушили до Ливи; Тай седеше сам, отпуснал ръце между коленете си. Очите на всички бяха широко отворени. Вратата беше открехната и Ема чу гласа на Марк, повишен и ядосан. А после се разнесе друг глас, по-нисък и успокояващ - гласът на Кристина.
- Извинявайте за съобщението - тихичко се обади Ливи. - Просто той викаше ли, викаше. Най-сетне спря, но... Кристина е при него. Ако някой от нас се опита да влезе, той започва да крещи.