- Джулиън добре ли е? - попита Ема. - А Марк?
- Когато си тръгнах, разговаряха. - Кристина напълни две чаши с черно кафе и сипа захар от малката емайлирана захарница на перваза. - Джулиън успя да го успокои.
- Джулиън може да успокои всекиго. - Ема взе втората чаша кафе, наслаждавайки се на топлината, плъзнала по пръстите й, макар че не си падаше по кафето и рядко пиеше. Освен това в момента вътрешностите й се бяха вързали на толкова много възли, че едва ли би могла да преглътне както и да било.
Върна се на масата, където останалите спореха над картата.
- Е, аз не съм виновен, че няма логика - тъкмо казваше Тай сърдито. - Според картата линиите се събират там.
- Къде? - попита Ема, приближавайки се зад тях.
- Ето тук. - Дру посочи един кръг, който Тай бе нарисувал с молив върху картата. Беше над океана, по-далеч от Лос Анджелис, отколкото остров Каталина. - Дотук бяхме с идеята, някой прави магии там.
- Може би Магнус просто е искал да се намира на приказка - каза Ливи.
- Вероятно не е знаел... - започна Ема, но млъкна, когато вратата на библиотеката се отвори.
Джулиън прекрачи прага и се дръпна нерешително встрани, като фокусник, демонстриращ резултата от номера си.
Марк пристъпи в стаята след него. Джулиън трябва да беше извадил нещата му от склада, защото той носеше дънки, които му бяха малко къси (вероятно негови стари дънки) и една от Тениските на Джулиън - сива и избеляла от пране. За разлика от нея, косата му бе наситено руса, почти сребриста. Спускаше се до раменете му и не изглеждаше чак толкова оплетена, сякаш ако не друго, поне бе махнал клонките от нея.
- Здравейте - каза той.
Братята и сестрите му го зяпнаха с безмълвно изумление.
-Марк искаше да ви види - обясни Джулиън и разроши косата на тила си с объркано изражение, сякаш нямаше представа какво да направи след това.
-Благодаря ви - каза Марк. - За подаръците, които ми донесохте.
Останалите продължаваха да се взират в него. Никой помръдваше, освен Тави, който бавно остави парченце морско стъкло на масата.
- Кашонът - уточни Марк. - В стаята ми.
Ема усети как издърпват чашата с кафе от ръката й. Понечи да издаде възмутен звук, ала Кристина вече я бе взе и се бе запътила към Марк, изпънала гръб.
- Искаш ли? - попита го и му я протегна.
Марк я пое с облекчен вид. Поднесе я към устата си преглътна, докато братята и сестрите му го гледаха кат омагьосани, сякаш правеше нещо, което никой преди не не бе правил.
Лицето му се изкриви в гримаса. Отдръпна се от Кристина, закашля се и се изплю.
- Какво е това?
- Кафе. - Кристина изглеждаше стресната.
- Има вкус на горчива отрова - възмути се Марк.
Внезапно Ливи се изкиска. Звукът проряза тишината която бе легнала над останалите, превръщайки ги в замръзнала жива картина.
- Някога много обичаше кафе - каза тя. - Още го помня!
- Не виждам как бих могъл - никога не съм вкусвал нещо по-отвратително. - Марк направи физиономия.
Тай местеше очи между Джулиън и Ливи; изглеждаше нетърпелив и развълнуван, дългите му пръсти потропваха по масата пред него.
- Отвикнал е - обясни той на Кристина. - В царството на елфите няма кафе.
- Заповядай. - Ливи се изправи и взе една ябълка от масата. - Опитай това.
Тя се приближи и протегна плода към брат си. Ема си помисли, че прилича на съвременна Снежанка с дългата си черна коса и ябълката в бледата ръка.
- Нямаш нищо против ябълките, нали?
- Благодаря, мила сестричке. - Марк се поклони и взе ябълката, а Ливи го зяпна с полуотворена уста.
- Ти никога не ме наричаш „мила сестричке" - обърна се тя обвиняващо към Джулиън.
- Защото те познавам прекалено добре, изтърсак - ухили се той.
Мирк вдигна ръка и подръпна верижката около шията си, на която висеше нещо, наподобяващо връх на стрела. Беше прозрачно, сякаш изработено от стъкло, и Ема си спомни, че бе виждала нещо подобно на някои от рисунките, които Даяна им беше показвала.
Марк се залови да обели ябълката с острия му ръб и Тави, който отново беше изпълзял изпод масата и гледаше какво се случва, издаде любопитен звук. Марк го погледна и му намигна. Тави се мушна под масата, ала Ема виждаше, че се усмихва.
Самата тя не можеше да откъсне очи от Джулс. Спомняше си как бе изпразнил стаята на брат си, как бе нахвърлял яростно вещите му на купчина, сякаш би могъл да пропъди спомените за него. Отнело му бе само ден, ала сенките под очите му бяха останали завинаги. Ема се зачуди дали ако Марк останеше при тях, сенките щяха да изчезнат.
- Е, подаръците харесаха ли ти? - попита Дру, като се въртешe на масата; кръглото й лице беше загрижено. - Аз сложих хляб и масло, в случай че си гладен.