„Не мога - повтарял бе тогава. - Не мога да го направя сам. Не мога да ги отгледам. Не мога да отгледам четири деца."
Ема усети как гневът отново се надига в стомаха й, само че сега той беше насочен към Марк.
- Джулс? - повика го Тави притеснено и Джулиън прокара длан по очите си. Беше нервен тик - сякаш избърсваше боята от статив. Когато свали ръка, страхът и всяко друго чувство бяха изчезнали от очите му.
- Тук съм - каза и отиде да го вдигне. Тави отпусна сънливо глава на рамото му, изпоцапвайки тениската му с боя. Джулс обаче като че ли не го беше грижа - зарови брадичка в къдриците на брат си и се усмихна на Ема.
- Забрави. Ще го сложа да си легне. Пък и ти май трябва да поспиш.
Само че във вените на Ема кипеше парлива смесица от гняв и желание да закриля. Никой не можеше да причинява болка на Джулиън. Никой. Нито дори брат му, когото толкова обичаше и който толкова му липсваше.
- Така е - увери го тя. - Но първо трябва да свърша нещо.
Джулиън я погледна разтревожено.
- Ема, не се опитвай да...
Само че нея вече я нямаше.
Ема стоеше пред стаята на Марк, сложила ръце на хълбоците си.
- Марк! - Тя почука за пети път. - Марк Блекторн, знам, че си вътре. Отвори вратата.
Мълчание. Любопитството и гневът на Ема надвиха желанието й да уважи правото на лично пространство на Марк и победиха. Руните за отваряне не действаха на вратите в Института, така че тя извади тънък нож от колана си и го пъхна в процепа между вратата и касата. Резето щракна, вратата се отвори и тя надникна вътре.
Осветлението в стаята беше запалено, пуснатите пердета скриваха мрака навън. Чаршафите бяха изпомачкани, леглото обаче беше празно.
Досущ като стаята. Марк го нямаше.
Ема затвори вратата, обърна се с недоволна въздишка... и едва не изпищя при вида на Дру, която стоеше насреща й с широко отворени тъмни очи, притиснала книга до гърдите си.
- Дру! Знаеш ли, обикновено когато някой се промъкне зад мен, го намушквам. - Ема изпусна дъха си на пресекулки.
Дру имаше мрачен вид.
- Търсиш Марк.
Ема не виждаше смисъл да отрича.
- Така е.
- Няма го - каза Дру.
- И това е така. Днес ти е тръгнало да изричаш очевидното на глас, а? - Ема се усмихна на Дру, усетила как нещо я жегва. Връзката между близнаците бе толкова силна, а Тави - толкова малък и зависим от Джулиън, че на Дру трябва да й беше страшно трудно да намери своето място сред тях. - Той ще се оправи.
- На покрива е - осведоми я Дру и Ема повдигна вежди.
- Откъде знаеш?
- Някога винаги се качваше там, когато беше разстроен. -Дру хвърли поглед към прозореца в края на коридора. - Пък и там ще бъде под небето. Може да види Лова, ако минат оттук.
Ема усети, че я побиват тръпки.
- Няма да минат оттук. Няма отново да го вземат.
- Дори ако той поиска да отиде?
- Дру . . .
- Качи се и го накарай да си дойде - каза Друзила. - Моля те, Ема.
Ема се зачуди дали объркването й се бе изписало върху лицето й.
- Защо аз?
- Защото ти си хубава - отвърна Дру някак тъжно и сведе поглед към закръгленото си тяло. - А момчетата правят онова, което хубавите момичета искат. Пралеля Марджъри казва така. Каза, че ако не бях такава дунда, щях да съм хубава и момчетата щяха да правят каквото поискам.
Ема беше ужасена.
- Тази стара ку... извинявай, тази стара крава ти е казала какво?
Дру още по-плътно притисна книгата до гърдите си.
- Е, то не звучи чак толкова лошо, нали? Дунда? Сякаш би могъл да бъдеш нещо миличко, като катеричка.
- Ти си много по-сладка от катеричка - възмути се Ема. -Те имат странни зъби и от достоверен източник знам, че говорят с високи, пискливи гласчета. - Тя разроши меката коса на Дру. - Ти си прекрасна и винаги ще бъдеш прекрасна. А сега да вървя да видя какво мога да направя за брат ти.
Несмазвани от месеци насам, пантите на капака, извеждащ на покрива, изскърцаха шумно, когато Ема, стигнала до последното стъпало, натисна силно. Капакът поддаде и тя изпълзя на покрива.
Изправи се и потрепери. Откъм океана повяваше студен вятър, а тя бе метнала само една жилетка върху блузката без ръкави и дънките си. Дървените летви на покрива бяха грапави под босите й крака.
Беше се качвала тук повече пъти, отколкото би могла да преброи. Покривът беше равен, със съвсем слаб наклон по ръба, където дървените плочки отстъпваха място на медни улуци. Тук горе имаше дори сгъваем метален стол, на който Джулиън понякога сядаше, за да рисува. Преминал бе през период, в който непрекъснато рисуваше залеза над океана... Най-сетне се бе отказал, след като безброй пъти бе преследвал променящите се багри на небето, убеден, че всяка фаза на залеза е по-красива от предишната, в резултат на което всяко от платната бе свършвало чисто черно.