- Джулс - каза тя, изправяйки се на крака. - Трябва да го вземем с нас.
Марк придоби мрачно изражение.
- Не искам да го виждам.
Ема отказваше да отстъпи.
- Тогава няма да ходим никъде. Той е моят парабатай, където съм аз, там е и той.
Нещо припламна в очите на Марк.
- Ако не искаш да дойдеш без него, изобщо няма да отидем. Не можеш да ме принудиш да ти разкрия информацията.
- Да те принудя? Марк... - Ема млъкна, обзета от безсилно раздразнение. - Е, добре. Да вървим. Само ние двамата.
- Само ние двамата - повтори той и се изправи. Движенията му бяха невъзможно леки и бързи. - Ала първо трябва да се докажеш.
И той прекрачи през края на покрива.
Ема изтича до ръба и надзърна. Вкопчен в стената на Института, на една ръка разстояние от нея, Марк вдигна очи към нея с широка усмивка, която говореше за безкраен въздух и студен вятър, за бурната повърхност на океана и назъбени облаци. Усмивка, която зовеше дивата, необузданата част на Ема, онази, която копнееше за огън и битка, за кръв и отмъщение.
- Слез заедно с мен - каза той и в гласа му се долавяха насмешливи нотки.
- Ти си луд - изсъска Ема, ала Марк вече бе тръгнал надолу, поставяйки ръцете и краката си в процепи, които тя дори не можеше да види.
Земята се разлюля под нея. Ако паднеше от покрива на Института, като нищо можеше да умре; не можеше да бъде сигурна, че и някое иратце ще я спаси.
Тя коленичи с гръб към океана, плъзна се назад, при което ноктите й одраха дървените летви на покрива, и ето че се бе вкопчила в улука, а краката й се полюшваха във въздуха. Босите й стъпала заопипваха стената. Слава на Ангела, че не носеше обувки - загрубели от ходене и битки, стъпалата й се хлъзнаха по стената, докато не откриха една цепнатина. Тя пъхна пръсти в нея, отнемайки част от тежестта от ръцете си.
Не поглеждай надолу.
Откакто Ема се помнеше, гласът в главата й, помагащ й да се справи с паниката, бе гласът на Джулс. Чу го и сега, докато сваляше ръце, мушвайки пръсти между два камъка. Спусна се надолу, първо само с няколко сантиметра, а после по-надалеч, докато не откри нова опора за краката си. Отново чу гласа на Джулс: Катериш се по скалите в парка „Лео Карило". Само няколко стъпки те делят от мекия пясък. Няма никаква опасност.
Вятърът навяваше косата в лицето й. Тя завъртя глава, за да я отметне от очите си и видя, че минава покрай някакъв прозорец. Иззад завесите струеше мека светлина. Стаята на Кристина може би?
Винаги ли се отнасяш толкова небрежно към собствената си безопасност?
- Дори повече след Тъмната война...
Трябва да беше преодоляла половината разстояние, предположи, когато погледна към отдалечаващия се покрив над себе си. Вече се движеше по-бързо, пръстите на ръцете и краката й по-лесно откриваха опора. Мазилката между камъните й помагаше, не позволяваше на влажните й от пот ръце да се подхлъзнат, докато ту се вкопчваха в стената, ту я пускаха, ту се вкопчваха, ту пускаха, а тялото й се притискаше плътно в нея. Най-сетне посегна с крак надолу и напипа твърда земя.
Пусна се и се приземи, вдигайки облаче от пясък. Намираха се от източната страна на Института, която гледаше към градината, малкия паркинг и пустинята зад тях.
Естествено, Марк вече беше там, облян в лунна светлина, от която изглеждаше като част от пустинята, причудлив силует, изваян от непознат блед камък. Ема дишаше тежко, докато се отдръпваше от стената, ала то беше от въодушевление. Сърцето й се блъскаше в гърдите, кръвта бучеше във вените й; усещаше соления вятър в устата си.
Марк се дръпна назад, напъхал ръце в джобовете си.
- Ела с мен - прошепна и като обърна гръб на Института, пое към пясъка и шубраците на пустинята.
- Почакай - повика го Ема. Марк спря и я погледна през рамо. - Оръжия. И обувки.
Тя отиде при колата и с помощта на една руна за отваряне отключи багажника, пълен с бойно облекло и оръжия. Порови из тях и откри колан и чифт ботуши. Сложи си колана, втъкна няколко ками в него, взе още няколко резервни и нахлузи ботушите.
За щастие, в бързината да се приберат от къщата на Малкълм, беше оставила Кортана в багажника. Окачи го на гърба си и побърза да се върне при Марк, който прие безмълвно една серафимска кама и два ножа и й даде знак да го последва.
Зад ниската стена до паркинга се намираше каменната градина, обикновено спокойно място, в което растяха кактуси и тук-там се издигаха гипсови статуи на класически герои. Артър бе накарал да му ги изпратят от Англия, когато се бе нанесъл в Института, и те се открояваха причудливо между кактусите.