Сега обаче там имаше още нещо - солидна тъмна сянка, завита с покривало. Марк се приближи до нея, а по лицето му отново играеше онази особена усмивка. Ема се отдръпна, за да му направи път, и той отметна дългото черно покривало.
Отдолу имаше мотоциклет.
Ема ахна. Никога досега не беше виждала такъв мотоциклет - сребристобял, сякаш изваян от кост, той проблясваше на лунните лъчи и за миг на Ема й се стори, че е в състояние да прозре през него като през магически прах - отдолу като че ли имаше друга форма, с развята грива и огромни очи...
- Когато вземеш магически жребец от царството на феите, съществото му може да се промени, за да пасне в света на мунданите - усмихна се Марк при вида на смаяното й изражение.
- Искаш да кажеш, че това някога е било кон? Че това е понициклет? - В учудването си Ема дори забрави да понижи глас.
Усмивката на Марк стана още по-широка.
- Най-различни жребци яздят с Дивия лов.
Ема вече се бе приближила до мотоциклета и прокарваше ръце по него. Металът беше гладък като стъкло под пръстите й, хладък, млечнобял и сияещ. Цял живот бе искала да се качи на мотор. Джейс и Клеъри се бяха возили на летящ мотоциклет. Тя го бе виждала на рисунки.
- Може ли да лети?
Марк кимна.
- Искам да го карам - заяви тя. - Искам аз да го карам.
Марк направи сложен поклон, изящен, чудноват жест, какъвто навярно бе съществувал в двора на някой крал преди стотици години.
- На твое разположение е.
- Джулиън ще ме убие - отбеляза Ема замислено, без да престава да докосва мотоциклета. Колкото и да беше красив, тя усети, че я пронизва тревога при мисълта да го подкара - той нямаше нито ауспух, нито скоростомер, никое от нещата, които тя свързваше с моторите.
- Не ми се струва, че е толкова лесно да бъдеш убита. -Марк вече не се усмихваше; погледът му беше пронизващ и предизвикателен.
Без да каже нищо повече, Ема преметна крак през мотоциклета и улови дръжките, които сякаш се извиха, за да паснат в ръцете й.
- Сядай зад мен - обърна се тя към Марк, - ако искаш да се повозиш.
Усети как моторът се друсна под нея, когато Марк се качи и ръцете му я обгърнаха лекичко през кръста. Ема изпусна дъха си, раменете й се напрегнаха.
- Той е жив - прошепна Марк. - Ще ти отговори, ако му заповядаш.
Ема сграбчи още по-здраво ръчките.
Полети!
Мотоциклетът се издигна рязко във въздуха и Ема изпищя, наполовина от изумление, наполовина от наслада. Ръцете на Марк я стиснаха по-силно през кръста, докато двамата се носеха стремително нагоре, а земята под тях бързо се отдалечаваше. Вятърът свистеше край ушите им. Неспиран от земното притегляне, мотоциклетът се носеше, подтикван от Ема, която се бе привела над него и с тялото си му показваше какво иска.
Профучаха покрай Института и пътят, който отвеждаше към магистралата, се разстла под тях. Понесоха се над него, а пустинният вятър отстъпи място на сол върху езика на Ема, когато достигнаха крайбрежната магистрала, по която златистите светлини от фарове на минаващите коли се сливаха в ярки линии. Ема извика от удоволствие, пришпорвайки мотоциклета напред: По-бързо, по-бързо.
Плажът прелетя под тях, златният пясък изглеждаше бял на светлината на звездите и ето че вече се носеха над океана, а луната рисуваше сребърна пътека за тях. Марк извика нещо в ухото й, ала в този миг за Ема не съществуваше нищо друго освен океана и мотора под нея и вятъра, който развяваше косата й и насълзяваше очите й.
А после погледна надолу.
От двете страни на лунната пътека водата бе наситено синя в мрака. Земята бе далечна ивица от ярки светлини, сенките на планината се очертаваха върху небето. Под тях бе само океанът, безкрайни мили океан, и Ема почувства студените пръсти на страха, като леден блок, докоснал се внезапно до тила й и плъзнал по вените й.
Безкрайни мили океан, безбрежие от сенки и сол, сурови тьмни води, пълни с непозната празнота и чудовищата, живеещи в тях. Представи си как политаш в нея, знаейки какво има под теб, как се мъчиш да се задържиш на повърхността; от ужас пред това, което се простира под теб - дълги мили нищо и чудовища, чернота, ширнала се във всички посоки, и океанското дъно така далеч от теб - мозъкът ти ще се пръсне на безброй късчета.
Мотоциклетът се разбунтува, подскочи под ръцете й. Ема прехапа устни до кръв и се съсредоточи.
Мотоциклетът се обърна под ръцете й и се насочи обратно към брега. По-бързо, подтикваше го Ема, обзета изведнъж от отчаяно желание да види земята под себе си. Стори й се, че съзира сенки, които се движеха под кожата на морето, и си спомни старите истории за моряци, чиито лодки били повдигнати над водата върху гърба на китове и морски чудовища. Разкази за кораби, разбити на парчета от морски демони, а екипажите им - хвърлени на акулите...