- Ема? - Приятният нисък глас на Кристина я стресна, беше като рязко напомняне за реалността след нереалния полет през небето. - Къде си? Намери ли Марк?
- Намерих го. - Ема погледна към Марк, който изучаваше растенията около входа на пещерата. - При средоточието сме.
- Какво? Къде е? Опасно ли е?
- Засега не - отвърна Ема тъкмо когато Марк се шмугна в пещерата. - Марк! - повика го тя. - Марк, недей... Марк!
Телефонът прекъсна. Ругаейки, Ема го пъхна обратно в джоба си и извади магическата си светлина. Тя начаса лумна, мека и ярка, пръскайки лъчи между пръстите й и огрявайки входа на пещерата. Проклинайки Марк под носа си, Ема се отправи натам.
Завари го вътре да разглежда още от растенията, които бяха видели навън, поникнали между сухите гладки камъни.
- Atropa belladonna - обясни той. - Означава „красива дама". Отровно е.
Ема направи физиономия.
- Нормално ли е да расте по тези места?
- Не и в такива количества. - Марк посегна да го докосне и Ема го стисна за китката.
- Недей. Нали каза, че е отровно.
- Само ако го глътнеш - отвърна той. - Нима чичо Артър не ти е разказвал за смъртта на Август?
- Нищо, което да не съм се потрудила сериозно да забравя.
Марк се изправи. Ема го пусна и разкърши пръсти - в ръцете му имаше жилава сила.
Докато той се отправяше към вътрешността на пещерата, която се стесняваше, превръщайки се в тунел, Ема неволно си припомни последния път, когато го беше видяла, преди да бъде отвлечен от Себастиан Моргенстърн. Усмихнат, синеок, с къса руса коса, къдреща се над връхчетата на заострените му уши. Широкоплещест... или поне такъв бе в нейните очи на дванайсетгодишно момиче. Със сигурност беше по-едър от Джулиън, по-висок и по-силен от тях двамата. Пораснал.
Сега, докато се прокрадваше дебнешком пред нея, а косата му проблясваше на магическата светлина, той й заприлича на диво дете. Движеше се като облак по небето, пара, оставена на милостта на вятъра, който можеше да я разкъса на парченца.
Марк изчезна зад един завой в скалите и Ема неволно затвори очи. Изчезналият Марк принадлежеше към едно минало, което съдържаше нейните родители, а миналото е място, в което можеш да се удавиш, ако му позволиш да те завладее, докато работиш.
А тя беше ловец на сенки. Винаги работеше.
- Ема! - повика я Марк и гласът му отекна между стените. - Ела да видиш.
Тя забърза след него по тунела, който изведнъж се превръщаше в овална зала с покрити с метал стени. Ема бавно се завъртя на пети, отворила широко очи. Не знаеше какво бе очаквала, но определено не и нещо, което приличаше на вътрешността на окултен океански лайнер. Бронзовите стени бяха покрити със странни символи, надраскана смесица от езици: някои от тях бяха демонски, други - човешки, макар и древни - Ема разпозна гръцки и латински, няколко откъса от Библията...
В стените бяха вградени две масивни стъклени врати, подобни на люкове, затворени и заковани, а между тях имаше причудлив метален орнамент. През стъклото се виждаше единствено бушуващ мрак, сякаш бяха под вода.
В помещението нямаше мебели, ала върху пода от гладък черен камък имаше нарисуван с тебешир кръг от символи. Ема извади телефона си и започна да прави снимки; блясъкът на светкавицата изглеждаше някак зловещ в полумрака.
Марк се приближи до кръга.
- Недей... - Ема свали телефона си. - ... да влизаш - довърши тя с въздишка. Марк вече беше вътре и се оглеждаше любопитно.
Ема не виждаше нищо друго освен голия под.
- Моля те, излез - опита се да го придума тя. - Ако там вътре има някаква магия и тя те убие, няма да е особено забавно да го обясня на Джулс.
Бледа светлинка трепна за миг, докато Марк прекрачваше вън от кръга.
- „Забавно" ми се струва малко слабо - спокойно каза той.
- Именно - отвърна Ема. - Това го прави смешно. - Марк я изгледа неразбиращо. - Забрави.
- Веднъж прочетох, че да обясняваш шега е като да правиш дисекция на жаба - подхвърли той. - Откриваш как действа, но в процеса жабата умира.
- Може би няма да е зле да се махнем от тук, преди ние да сме умрели в процеса. Направих снимки, така че...
- Намерих нещо - прекъсна я Марк и й показа квадратен предмет от кожа. - Беше в кръга, заедно с някакви дрехи и нещо, което приличаше на... - той се намръщи - избити зъби.
Ема грабна предмета от ръката му. Беше портфейл - по-опърлен мъжки портфейл.
- Аз не видях нищо - каза тя. - Стори ми се празен.
- Магически прах. Усетих го, когато пристъпих вътре.
Ема отвори портфейла и сърцето й подскочи. Вътре имаше шофьорска книжка с позната снимка. Мъжът, чието тяло бе намерила в уличката.