Имаше също така пари и кредитни карти, ала погледът й бе прикован в шофьорската книжка и името върху нея - Станли Албърт Уелс. Същата сравнително дълга, посивяваща коса и кръглото лице, което тя си спомняше, само че на снимката то не беше разкривено и изцапано с кръв. Адресът под името бе изгорен и не се четеше, но за сметка на това рождената дата и останалата информация бяха съвсем ясни.
- Марк. Марк! - Ема размаха портфейла над главата си. -Това е улика. Истинска улика. Мисля, че те обичам.
Веждите на Марк подскочиха.
- Ако беше изрекла нещо такова в царството на елфите, щеше да се наложи да се вречем един на друг и ти би могла да ми наложиш геш16, с който да ме принудиш да ти бъда верен, ако не искам да умра.
Ема прибра портфейла в джоба си.
- Е, при нас това е просто израз, който означава „Много те харесвам" или дори „Благодаря ти за изцапания с кръв портфейл".
- Колко особени сте вие, хората.
- Ти също си човек, Марк Блекторн.
В стаята отекна звук и Марк рязко вдигна глава. Ема потисна усмивката си, представяйки си как заострените му уши потръпват по посока на шума.
- Навън - каза той. - Навън има нещо.
Усмивката на Ема бързо се изпари. Тя се върна в тунела, прибирайки магическата светлина в джоба си, за да не я издаде. Извади стилито си и бързо нарисува няколко руни върху ръката си - за точен удар, за сигурна стъпка, за ярост в битката, за безшумност. Когато наближиха входа, се обърна със стилито към Марк, който вървеше зад нея, но той поклати глава. Не. Никакви руни.
Ема прибра стилито в колана си. Въздухът край входа на пещерата беше по-хладен, виждаха се осеяното със звезди небе и тревата, сребриста под лунните лъчи. Поляната навън изглеждаше пуста - Ема виждаше единствено трева и тръни, стъпкани сякаш от тежки ботуши и простиращи се чак до ръба на скалите. Във въздуха се носеше остър мелодичен звук, приличен на бръмченето на насекоми.
Зад нея Марк си пое рязко дъх, а после лумна светлина.
- Ремиел - каза той и серафимската му кама пламна за живот.
И в този миг, сякаш светлината бе разпръснала магически прах, Ема ги видя. Те подсвиркваха и цвърчаха сред високата трева.
Демони.
Ема извади Кортана толкова мълниеносно, че мечът сякаш сам скочи в ръката й. Бяха десетки, разпръснати между пещерата и ръба на скалата. Приличаха на огромни насекоми и по-точно - на огромни богомолки. Триъгълни глави, издължени тела, масивни грабливи ръце, покрити с шипове от хитин17, остри като бръснач. Очите им бяха гладки и белезникави.
Намираха се между тях и мотоциклета.
- Мантиди - прошепна Ема. - Твърде много са, за да ги победим. - Тя вдигна поглед към лицето на Марк, осветено от серафимската кама. - Трябва да се доберем до мотора.
Марк кимна.
- Давай - каза той рязко.
Ема се хвърли напред и го усети да я завладява в мига, в който ботушите й докоснаха тревата - студена вълна, която сякаш накара времето да тръгне по-бавно.
Видя как един от мантидите се обръща към нея и замахва с хищните си, покрити с шипове предни крака. Присвила колене, Ема скочи високо и с един удар отсече главата на демона. Плисна зелена кръв. Тя се приземи върху подгизналата земя в същия миг, в който тялото на демона се сгърчи и изчезна, всмукано обратно в родното му измерение. С периферното си зрение видя нещо да помръдва и се завъртя, забивайки Кортана в гърлото на друг демон, а после го извади и отново го заби. Мантидът стана на прах около острието.
Сърцето думкаше в ушите й. Това беше кулминацията, миговете, в които безкрайните тренировки, всички часове, цялата страст и омраза се събираха в една точка на фокус и решителност.
Марк се виждаше съвсем ясно, сиянието на серафимската му кама огряваше тревата около него. Той замахна към един от демоните и отсече предните му крака. Създанието се заклатушка, цвърчейки, все още живо. Лицето на Марк се разкриви от отвращение. Ема се хвърли към една купчина камъни, покатери се върху тях и скочи, посичайки демона надве. Чудовището изчезна, а тя се приземи пред Марк.
- Той беше мой - изгледа я той студено.
- Вярвай ми - отвърна Ема, - има и за двама ни. - Тя го сграбчи със свободната си ръка и го завъртя. Пет мантида тъкмо излизаха от няколко пукнатини в гранитния хълм. -Убий тези. Аз ще докарам мотора.
Марк се хвърли напред с вик като ловджийски рог, посичайки краката на демоните. Осакатени, те изпопадаха около него, облени в зеленикавочерна кръв, която вонеше на горящ бензин.
Ема затича към ръба на скалата, а около нея се надигаха демони. Тя забиваше меча си там, където бяха най-слаби - в съединителната тъкан, където хитинът беше тънък, отсичайки глави и крака. Дънките и жилетката й бяха мокри от демонска кръв. Мина на бегом покрай един умиращ мантид, втурна се към ръба на канарата...