- Джулс - каза тя. - Съжалявам.
Връхчето на стилито му се допря до ръката й.
- За какво?
- За това, че отидох при средоточието без теб. Не се опитвах да...
- Защо го направи? - попита той и стилито пое своето пътешествие по кожата й, оформяйки линиите на целителната руна. - Защо тръгна с Марк?
- Мотоциклетът - обясни Ема. - Имаше място само за двама. Мотоциклетът - повтори тя, виждайки обърканото изражение на Джулиън, а после си спомни как мантидът го беше смачкал в острите си, покрити с шипове ръце. - А, да. Жребецът на Марк? Онзи, който елфите споменаха в светилището? Беше мотоциклет. И един от мантидите го натроши, така че, предполагам, би трябвало да кажа бившия му мотоциклет.
Иратцето беше готово. Ема отдръпна ръката си и загледа как раната се затваря и бързо зараства.
- Дори не си с бойно облекло. - Макар и напрегнат, гласът на Джулиън беше тих, ала пръстите му потръпваха, докато прибираше стилито. - Ти все пак си смъртна, Ема.
- Нищо ми нямаше...
- Не можеш да ми причиняваш това. - Думите му прозвучаха така, сякаш бяха извадени от дъното на океана.
Ема се вкамени.
- Кое?
- Аз съм твоят парабатай - каза Джулс, сякаш това решаваше всичко, и донякъде наистина беше така. - Ти се изправи срещу колко - две дузини мантиди, преди да се появим? Ако Кристина не ти беше позвънила...
- Щях да ги отблъсна - разпалено заяви Ема. - Радвам се, че дойдохте, благодарна съм ви, но щях да ни измъкна от там...
- Може би! - повиши глас Джулиън. - Може би щеше да го направиш, може би щеше да се справиш. Но ако не беше успяла? Ако беше умряла? Това щеше да ме убие, Ема, щеше да ме убие. Знаеш какво става...
Той не довърши. Знаеш какво става с онзи, чийто парабатай загине.
В продължение на един дълъг миг те се взираха един в друг, задъхани.
- Докато теб те нямаше, аз го усещах ето тук - каза Ема най-сетне и докосна ръката си там, където беше парабатайската й руна. - Ти усещаше ли го? - Тя сложи длан върху предницата на тениската му, поела топлината на тялото му. Руната на Джулиън беше нарисувана на ключицата му, на десетина сантиметра над сърцето му.
- Да - отвърна той и ресниците му се притвориха, докато погледът му проследяваше движението на пръстите й. - Да бъда далеч от теб, ми причиняваше болка. Струва ми се, че под ребрата ми е забита кука и в другия й край има нещо, което ме тегли. Сякаш съм завързан за теб, независимо какво разстояние ни дели.
Ема си пое рязко дъх, спомнила си четиринайсетгодишния Джулиън, застанал насред припокриващите се обръчи от огън в Града на тишината, където беше извършен пара-батайският ритуал. Изражението върху лицето му, когато двамата пристъпиха в централния кръг и пламъците се издигнаха около тях, как бе разкопчал ризата си, за да може тя да допре стилито си до кожата му и да вдълбае руната, която щеше да ги свърже до края на живота им. Знаеше, че ако само помръдне ръката си сега, би могла да я докосне -руната, която тя бе поставила над гърдите му...
Ема се пресегна и допря пръсти до ключицата му. Усещаше топлината на кожата му под тениската. Джулиън притвори очи, сякаш допирът й му причиняваше болка.
„Моля те, не ми се сърди, Джулс - помисли си. - Моля те."
- Аз не съм Блекторн - изрече дрезгаво на глас.
- Какво?
- Не съм Блекторн - повтори Ема, макар че думите й причиняваха болка. Те идваха от един дълбок извор на истина, в който не искаше да се вглежда по-внимателно. - Мястото ми не е в Института. Там съм заради теб, защото съм твоят парабатай, така че бяха принудени да ми позволят да остана. Вие няма нужда да доказвате, че давате нещо в замяна. Но не и аз. Всичко, което аз правя, е изпитание.
Лицето на Джулиън се беше изменило; беше свел поглед към нея под лунните лъчи, устните му бяха полуотворени. Ръцете му се вдигнаха и нежно обвиха раменете й. Понякога, помисли си Ема, тя сякаш бе хвърчило, а той - онзи, който го пускаше, тя се рееше високо-високо, а той я задържаше свързана със земята. Без него би се изгубила сред облаците.
Ема вдигна глава и почувства дъха му върху лицето си. В очите му имаше нещо, което се разтваряше, не като пукнатина, плъзнала по стената, а като врата, зейнала широко, за да пропусне светлината отвън.
- Аз не те изпитвам, Ема - каза той. - Ти вече ми доказа всичко.
Някакво необуздано чувство се разля по вените на Ема, желание да сграбчи Джулиън, да направи нещо, нещо, да стисне дланите му в своите, да обвие ръце около него, да причини болка и на двамата, да накара и двамата да вкусят едно и също жадуващо отчаяние. Не го разбираше и то я ужасяваше.