- Джулиън - каза Даяна, - трябва да поговорим за Тай.
Джулиън стоеше неподвижен пред бюрото й, зареял поглед през големия прозорец зад нея, към магистралата, плажа и океана, който се простираше отвъд.
Споменът бе изключително ярък, макар вече да не помнеше на колко години бе тогава. Беше на плажа и рисуваше залязващото слънце и сърфистите, носещи се по водата. Небрежна скица, с която искаше да улови радостта от движението, а не да предаде всичко съвършено точно. Тай също беше там и си играеше - строеше редица от малки съвършени квадрати от мокър пясък, с еднаква форма и размер.
Джулиън бе погледнал своята неточна, разхвърляна рисунка и прецизните редички на Тай и си бе помислил: „И двамата виждаме един и същи свят, но по различен начин. Тай изпитва същата радост, която и аз, радостта от творчеството. Чувстваме едно и също, само формата, която приемат чувствата ни, е различна".
- Вината беше на Артър... има един от лошите си дни...
- Не го отричам - отвърна Даяна. - И ще го имам предвид в оценката на Тай. Не е нужно да се тревожиш за Клейва.
От облекчение гласът на Джулиън изтъня.
- Тогава за какво става дума?
- Чу какво каза Тай. Не иска да бъде „такъв ловец на сенки". Иска да отиде в Сколоманса. Затова отказва да стане парабатай на Ливи. А ти знаеш, че за нея е готов да направи почти всичко.
Тай и Ливи бяха в компютърната стая, опитвайки се да издирят информация за Станли Уелс. Тай като че ли беше забравил гнева си от изпита, дори се бе усмихнал, след като Марк дойде да поговори с него.
Джулиън се запита дали бе лошо да изпитва ирационална ревност, задето Марк, който се бе върнал в живота им едва вчера, бе в състояние да разговаря с по-малкия им брат, докато той не можеше. Джулиън обичаше Тай повече, отколкото собствения си живот, и все пак не се бе сетил да му каже нещо така простичко и елегантно като „сега и двамата сме с ранени ръце".
- Не може да отиде - заяви на глас. - Той е само на петнайсет години. Останалите ученици са над осемнайсет. Мястото е предназначено за онези, които са завършили Академията.
- Той е не по-малко умен от който и да било възпитаник на Академията - изтъкна Даяна. - И знае колкото тях.
Тя се приведе напред, опряла лакти на стъкленото си бюро. Зад нея океанът се простираше до хоризонта. Следобедът напредваше и водата имаше тъмен сребристосин цвят. Джулиън си помисли какво би станало, ако стовари юмрук върху бюрото, дали притежаваше силата да строши стъклото?
- Не става дума за това, което знае - каза, а после спря. Стигнал бе опасно близо до онова, за което никога не говореха: за това, колко различен бе Тай.
Джулиън често мислеше за Клейва като за черна сянка, надвиснала над живота му. Те бяха отговорни за това, че бе изгубил по-големите си брат и сестра, толкова, колкото и елфите. През вековете държанието на ловците на сенки бе строго регламентирано. Разкажеш ли на мундан за Света на сенките, очаква те наказание, може би дори изгнание. Влюбиш ли се в мундан или в своя парабатай, ще бъдеш лишен от Знаците си - мъчителен процес, който не всеки преживяваше.
Изкуството на Джулиън, интересът на баща му към класическите произведения - на всичко това се гледаше с дълбоко подозрение. Ловците на сенки не би трябвало да имат странични интереси. Ловците на сенки не бяха творци. Те бяха воини, родени и възпитани като такива, досущ като спартанците. А индивидуалността не бе нещо, което се ценеше.
Мислите на Тай, неговият прекрасен любопитен ум, не бяха като тези на останалите. Джулиън бе чувал истории, слухове по-скоро, за други нефилимски деца, които мислели или чувствали по различен начин. На които им било трудно да се съсредоточат. Които твърдели, че когато се опитват да четат, буквите върху страниците разменят местата си. Които били обземани от дълбока тъга без видима причина или имали пристъпи на енергия, които не можели да контролират.
Ала това си оставаха единствено тихо прошепнати истории, защото Клейвът ненавиждаше да признава, че съществуват подобни нефилими. Те изчезваха сред утайката на Академията, обучаваха ги да не се пречкат на останалите ловци на сенки. Изпращаха ги в най-затънтените краища на света, като срамна тайна, която трябваше да бъде скрита. Не съществуваха думи, които да опишат ловците на сенки, чиито умове работеха по по-различен начин, нямаше думи за различното.
„Защото, ако такива съществуваха - помисли си Джулиън, - това би било равносилно на признание. А имаше неща, които Клейвът отказваше да признае."
- Ще го накарат да се почувства така, сякаш нещо с него не е наред - каза той. - А това не е вярно.