Най-после през огромните френски прозорци на дневната, където седяха Шарлот и сър Едуард и от които се виждаше пътят и разклоненията му през билото, не можеше да не забележат как лейди Денъм и мис Бреретън минават покрай тях; изражението на сър Едуард се промени едва забележимо и той погледна към дамите, докато те се отдалечаваха; веднага след това сестра му отново поднови предложението си ако не да се прибират, то поне да се поразходят по Терасата, и на Шарлот веднага й мина през ума една мисъл, която я излекува от обхваналите я преди половин час илюзии. Това й даде възможност да прецени нещата по-мъдро и след като сър Едуард си отиде, тя седна да размисли дали той действително е толкова симпатичен — може би просто е била заслепена от осанката, начина му на говорене и титлата, разбира се.
Скоро се намери в компанията на още хора. Първата работа на семейство Паркър след сутрешната върволица от гости бе да излязат навън, и тъй като Терасата бе привлякла към себе си много народ, всеки, който изобщо можеше да се движи, започваше разходките си от Терасата. Там намериха цялата група Денъм, всички насядали върху една от двете зелени пейки до чакълестата пътека, ала макар и обединени като брой, веднага се виждаше, че са разединени по друг принцип — двете важни дами седяха в единия й край, а сър Едуард и мис Бреретън — в другия. На Шарлот й трябваше само един поглед да разбере по вида на сър Едуард, че е влюбен до уши в госпожицата, че несъмнено й бе предан от душа и сърце. Не се разбираше обаче как се отнася Клара към неговите чувства, ала едва ли ги приемаше особено благосклонно, защото, макар и седнала насаме с него (което вероятно не е могла да избегне), тя имаше спокоен и дори малко мрачен вид.
Нямаше никакво съмнение в това, че младата дама от другата страна на пейката има доста покорен и смирен вид. Изражението на лицето на мис Денъм силно се различаваше от онова, което беше в дневната на мисис Паркър — сега то бе загубило студенината и надменността си, а госпожицата бе съвсем забравила за мълчаливата си сдържаност, която другите напразно се опитваха да разчупят; седящата до лакътя на лейди Денъм млада дама слушаше много внимателно, разливаше се в усмивки, съпричастност и желание да угоди. Разликата беше наистина шокираща и доста забавна, или по-скоро печална, тъй като напомняше карикатурно изображение на надмощието на комичното върху нравствеността. Шарлот бе прозряла ясно в душата на мис Денъм, а виж, сър Едуард трябваше да бъде наблюдаван по- продължително. Тя много се изненада, че той остави Клара и скокна веднага щом ги видя, с готовност прие да се поразходят и през цялото време вниманието му бе отправено изключително към Шарлот.
Баронетът тръгна до нея и като че ли искаше да я откъсне от другите, за да може разговаря единствено с него. Започна да й говори за морето и за брега, а в стила му се усещаше чувствителност и добър вкус; пламенно изприказва всичките обичайни баналности във възхвала на морската стихия и описа неописуемите чувства, които събуждали брегът и водата в една чувствителна душа: ужасяващото величие на океана по време на буря, блестящата му повърхност в спокойно време, чайките и сапфира, бездънността на морските бездни, рязката превратност на океана, измамността на подводните течения, изкушенията на слънцето към моряците и безпомощността на човека пред внезапно извилата се стихия, — баронетът не пропусна нищо и за всичко говореше плавно и с охота; е, някому това може и да се стори доста шаблонно, но в устата на красивия Едуард звучеше добре, и тя не можеше да не го приема като човек с тънка чувствителност до момента, в който той се запрепъва в множество цитати и я смая с някои от тенденциозните си съждения.
— Помните ли, — каза той, — красивите стихове на Скот за морето? О, какво описание само пресъздават те! Всеки път, когато се разхождам по тези места, не мога да не мисля за него. Човек, който не би се развълнувал от тези думи, сигурно има душа на чудовище! Бог да ме пази от среща са такъв, ако не съм въоръжен.
— И кое описание имате предвид? — каза Шарлот. — В момента не се сещам за нито едно от стихотворенията на Скот, в които да се говори за морето.
— Така ли? Не че аз се сещам сега как точно започваше… Но не може да не си спомняте какво казва той за Жената: „О, жена! В часа на твоето спокойствие…” Прекрасно! Прекрасно! Само с това би останал безсмъртен, дори и нищо повече да не бе написал. И после, онези несравними, невероятни думи, с които се обръща към родителската обич:
„И чувствата са дадени на смъртните
С по- малко пръст, отколкото небе…”