и така нататък. Но тъкмо говорим за поезия, мис Хейууд, а какво мислите за стиховете, които Бърнс е посветил на Мери? О, техният патос може да подлуди човек! Ако някога е съществувал човек, който да умее да чувства, то това е бил Бърнс. У Монтгомъри е събран целият плам на поезията, Уърдсуърт е уловил истинската й душевност, а Кампбъл в своите „Радости на надеждата” се е докоснал до най- върховните ни усещания — „Като долитанията на ангел, тъй редки и така нечакани…” Представяте ли си нещо друго, което може така да ви развълнува, да ви разтопи и да преизпълни сърцето ви с дълбините на този стих? Но Бърнс… ще ви призная, че според мене той превъзхожда всички останали, мис Хейууд. Ако човек изобщо може да открие у Скот някакъв недостатък, то това е недостигът на страст — нежен, изящен, описателен, но кротък. Презирам човека, който не може да отдаде дължимото на женското съвършенство. Е, тук-там от стиховете му се излъчва и проблясък на някакво чувство, както в стиховете, за които става дума: „О, жена! В часа на твоето”… Но Бърнс винаги е пламенен. Той превръща душата си в олтар от светилището на всяка красива жена, и тази душа вдъхва от безсмъртния тамян, който й дължим.
— С огромно удоволствие прочетох някои от стихотворенията на Бърнс, — продума Шарлот веднага, щом й бе дадена тази възможност, — но не съм достатъчно поетична, за да разбера каква е разликата между човека и неговата поезия. Всички сме чували за недостатъците на горкия Бърнс и това до голяма степен ми развали удоволствието от стиховете. Трудно ми е да разбера доколко истински са чувствата му на влюбен. Не мога да се доверя на искреността на неговата любов, като знам какъв е бил като човек. Почувствал, написал и после забравил за всичко.
— О, не, не! — възкликна развълнувано сър Едуард. — Неговият гений и склонност да се отдава на чувствата си могат да подведат човек и е възможно поетът да остане неправилно разбран. Ала кой от нас е съвършен?
Само крайно придирчивата критика и псевдофилософията могат да очакват от раболепието на един посредствен ум да се поклони пред тънкострунната душа на гения. Преклонението пред таланта в развълнуваната душа на човека е несъвместимо с прозаичните представи за благоприличие, дори и вие, о, прекрасна мис Хейууд, — каза той дълбоко развълнуван, — нито пък която и да е друга жена може да отсъди справедливо онова, което се излива от самата душа на мъжа, независимо дали го е казал, сторил или написал под влиянието на искрения импулс на един нетленен плам.
Мисълта беше изразена много красиво, но ако Шарлот я бе разбрала правилно, от тези думи й намирисваше малко на безнравственост, а и тъй като не бе особено доволна от странната форма на отправения към нея комплимент, се задоволи с един доста мрачен отговор:
— Какъв хубав ден. Мисля, че вятърът духа от юг.
— О, колко щастлив, колко щастлив е този вятър, щом е обсебил мислите на мис Хейууд!
Шарлот вече започваше да мисли, че той е отчайващо тъп. Беше разбрала защо предпочита да върви до нея — просто му се искаше да подразни мис Бреретън. Беше прозряла това съвсем ясно в тревожните погледи, които й хвърляше от време на време, но не разбираше за какво му беше нужно да й наговори толкова безсмислици, освен ако не беше наистина глупав. Стори й се сантиментален и преизпълнен с какви ли не чувства, а също и пристрастен към разни модни и силни думи; тя усети, че сър Едуард не може да се похвали със силен и ясен ум, затова и до голяма степен говори по инерция. Бъдещето щеше да изясни много неща от неговия характер, ала когато някой предложи да се отбият в библиотеката, тя усети, че сър Едуард й е дошъл прекалено много за една цяла сутрин и с радост прие предложението на лейди Денъм да се поразходят заедно по Терасата.
Преди да тръгне с останалите, сър Едуард я изгледа с галантното отчаяние на разкъсван вътрешно човек. Двете с лейди Денъм пък сляха в едно усилията си да се представят в най- благоприятната си светлина; това се изразяваше най- вече в неспирния брътвеж на важната дама по въпроса за собствените й тревоги, и в ролята на Шарлот, която в случая бе на обикновен слушател. Девойката бе доста развеселена от огромната разлика между последните си двама събеседници. Все пак трябваше да признае, че в общуването с лейди Денъм не й се налага да се напряга, за да разбере нечии съмнителни чувства, нито пък някоя фраза с двусмислено значение. Лейди Денъм стисна Шарлот под мишница със самочувствието на човек, който оказва чест всекиму, когото е благоволила да забележи; не само от вродената обич към говореното, но и поради същото това съзнание за собствена значимост тя беше много общителна, и веднага побърза да каже със задоволство и с поглед, в който освен хапливост се четеше и усещане за собствената й премъдрост: