Пътят до Сандитън Хаус беше хубав, широк и добре залесен от двете страни. Той минаваше сред полята и четвърт миля по- нататък завършваше с порта, която водеше към земите на имението, които, макар и не особено просторни, имаха красив и достолепен вид, благодарение на прекрасния си дървен материал. Предната порта се намираше съвсем близо до едно заградено място, вероятно определено специално за коне, и толкова близо до границата на имението, че най- напред се набиваше в очи една външна ограда откъм пътя, която ту лъкатушеше покрай него, ту пък завиваше рязко встрани, и се оказа доста дълга. Оградата представляваше стобор от стройна редица колове и бе поддържана в чудесно състояние, а покрай нея бяха засадени красиви горички от брястове и стар жив плет от бодливи храсти.
Почти всичко беше добре подредено, но тук-таме се виждаха и празни места, на едно от които още с влизането си Шарлот зърна над коловете фигура в бяло, която й заприлича на жена. Девойката веднага си помисли за мис Бреретън и след като пристъпи по-близо до оградата, въпреки мъглата успя да види, че това наистина бе госпожицата. Мис Бреретън седеше недалече от нея в основата на един склон, който свършваше откъм външната страна на оградата и бе опасан с тясна криволичеща пътека. Видът на госпожицата беше много съсредоточен и спокоен, а до нея седеше не друг, а сър Едуард Денъм.
Двамата бяха много близо един до друг и очевидно така бяха потънали в тихия си разговор, че Шарлот усети колко неуместно би било да им се обади, затова предпочете да се отдръпне и да не казва нищо. Те определено искаха да бъдат сами. Шарлот не можеше да не остане с твърде неприятно впечатление по отношение на Клара, но не биваше да забравя, че момичето бе поставено в незавидно положение и затова не биваше да я съди прекалено сурово.
Тя с облекчение разбра, че мисис Паркър не ги е забелязала. Ако Шарлот не беше доста по-висока от госпожата, белите панделки на мис Бреретън едва ли щяха да останат незабелязани от много по- зоркия поглед на мисис Паркър. Освен размисли от морално естество, които този tete-a-tete неизбежно би събудил, през главата на Шарлот минаха и множество други — колко трудно би било за влюбените например да намерят подходящо място за своите тайни срещи. Вероятно тук те се чувстваха в пълна безопасност и мислеха, че никой няма да ги види. Пред очите им се бе ширнало цялото поле, а по стръмния склон и покрай коловете зад гърба им почти никога не стъпваше човешки крак, а гъстата мъгла също им помагаше. И въпреки това Шарлот бе успяла да ги зърне. Наистина не им беше леко.
Къщата беше просторна и красива. Отнякъде изникнаха двама слуги и ги въведоха в сградата, където всичко изглеждаше така, както се полага — богато и добре уредено. Лейди Денъм много се гордееше с широките си разбирания за реда в един дом и изпитваше огромно удоволствие при мисълта за порядъка и стила в своя начин на живот. Въведоха ги в обичайната гостна, която бе подходящо размерена и добре мебелирана, макар че мебелите не бяха модни и показни, а по- скоро стари и чудесно поддържани. Докато чакаха лейди Денъм, Шарлот можеше да се огледа на спокойствие и да чуе думите на мисис Паркър по повод на един портрет над камината в цял ръст, на който бе изобразен господин с представителна външност и който веднага привличаше погледа — това се оказа портрет на сър Хенри Денъм, а сред множеството миниатюри в другия край на стаята имаше и една далеч не толкова очебийна, която пък изобразяваше мистър Холис. Бедния мистър Холис! Човек не можеше да не остане с впечатлението, че старецът е пренебрегнат — да си забутан някъде назад в собствения си дом и да гледаш как най-хубавото място в него за вечни времена е отредено за сър Хенри Денъм.
СЕМЕЙСТВО УОТСЪН
Първият бал тази зима в градчето Д. от областта Съри трябваше да се състои във вторник, тринайсети октомври, и всички очакваха много от него. Поверително се разпространяваше списъкът на семействата, които щяха да присъстват, и доста народ горещо се уповаваше, че ще дойде и семейство Осбърн.
Както му е редът, семейство Едуардс поканиха по този повод Уотсънови да им гостуват. Семейство Едуардс живееха в града, бяха доста заможни и имаха собствена карета; Уотсънови пък живееха в едно селце на около три мили оттам, бяха бедни и не притежаваха закрит екипаж. Така, откакто се помнеха, по повод на всеки бал през сезона първите канеха последните за вечеря и преспиване в дома си.
Този път се случи така, че само една от дъщерите на семейство Уотсън можа да се възползва от поканата, тъй като от двете, които в момента си бяха вкъщи, едната трябваше да остане при мистър Уотсън — човек болнав и отдавна овдовял. Така мис Ема Уотсън, която бе отгледана от леля си и наскоро се бе върнала у дома, щеше да се появи за първи път сред местното общество, а по-голямата й сестра, чието удоволствие от танците съвсем не бе намаляло след десетгодишно ходене по балове, в заветното утро трябваше да се задоволи с приятното задължение да откара със старата двуколка сестра си и изящния й тоалет в Д.