— Преди около две години, сър.
— Май не мога да си спомня как се казва леля ви сега.
— О'Брайън.
— Ирландско име! А, сега се сещам и сигурно са се преместили в Ирландия. Никак не е за чудене тогава защо не сте поискали да отидете в тази страна, мис Ема. Горката дама, сигурно е било голяма жертва от нейна страна да се лиши от вас, след като ви е отгледала от малка като свое собствено дете.
— Не бих проявила такава неблагодарност, сър, — каза Ема разпалено, — че да не поискам да я придружа навсякъде. Това просто не ги устройваше. Капитан 0'Брайън не сметна за необходимо и аз да замина с тях.
— Капитан! — повтори мисис Едуардс. — Господинът е военен, значи?
— Да, госпожо.
— Е да, едва ли някой е по- добър от военните в покоряването на дами — млади, стари, няма значение. Невъзможно е за едно женско сърце да устои пред вида на една кокарда, миличка.
— Може пък и да е възможно, — каза сурово мисис Едуардс и хвърли бърз поглед към дъщеря си. След обхваналото я леко смущение Ема бе успяла да се съвземе достатъчно, за да забележи руменината по страните на мис Едуардс и след като си спомни какво й бе казала Елизабет за капитан Хънтър, се запита кой от двамата — брат й или капитанът — ще надделее с въздействието си върху госпожицата.
— Една дама на средна възраст трябва да е много предпазлива с втория си брак — забеляза мистър Едуардс.
— Предпазливост, дискретност — едва ли това се отнася само за дамите на средна възраст при втория им брак, — добави жена му. — Тези неща са не по-малки необходими и за младите дами при първия им брак.
— Дори повече, скъпа, — отговори той, — защото младите ще трябва да търпят по-дълго последствията. Когато една застаряваща дама се прави на глупачка, не е по силата на природните закони да я подложи на продължително страдание.
Ема вдигна длан към очите си и мистър Едуардс се досети, че трябва да смени темата с някоя друга, която не би причинила толкова вълнения на останалите.
Късният следобед се видя на момичетата прекалено дълъг, тъй като нямаше какво да правят и колкото и ранният час на тръгване да не допадаше на мис Едуардс, вече започваше да го очаква с нетърпение. С известно облекчение приеха поднасянето на чая в седем и тъй като, за щастие, мистър и мисис Едуардс винаги изпиваха по още една чаша и изяждаха по още някоя и друга кифличка, когато щяха да стоят до късно, това удължи церемонията почти до желания момент. Малко преди осем чуха покрай тях да минава каретата на семейство Томлисън и това бе обичайният знак за мисис Едуардс да нареди да приготвят колата им. След няколко минути компанията бе сменила топлото спокойствие на уютния салон с блъсканицата, шума и студеното течение в просторния вход на страноприемницата.
Мисис Едуардс много внимаваше да не си изцапа роклята, докато загрижеността и съветите към младите й подопечни бяха насочени най-вече към това да пазят раменете и гърлата си от простуда. Тя ги поведе по широкото стълбище нагоре, откъдето не се долавяха никакви признаци на вече започнал бал, освен настройването на цигулките, чието стържене погали слуха на младите й спътнички. Мис Едуардс се осмели да попита дали вече много хора са дошли и един сервитьор й отговори точно това, от което се бе опасявала — в залата били само семейство Томлисън. Минаха през къс сводест коридор и стигнаха до балната зала, която блесна от светлини пред очите им, където се озоваха до млад мъж в траурно облекло и черни ботуши, застанал до входа на една от стаите с очевидното намерение да ги пресрещне.
— А, мисис Едуардс! Как сте? Здравейте, мис Едуардс! — извика той непринудено. — Виждам, че както обикновено сте решили да пристигнете навреме. Свещите току-що бяха запалени.
— Знаете, че ми е приятно да си намеря удобно място до камината, мистър Масгрейв, — отговори мисис Едуардс.
— Отивам да се облека, — каза той, — и очаквам тъпия си слуга. — Балът ще бъде страхотен, а и ще видите, че и Осбърнови ще дойдат, защото сутринта се видях с лорд Осбърн…
Групата го отмина и роклята на мисис Едуардс помете излъскания под на залата към камината отсреща, където вече седяха сковано групичка хора, а недалече от тях трима-четирима офицери сновяха между обширното помещение и съседната стая за игра на карти. Двете съседски семейства се поздравиха доста сковано и след като всички бяха надлежно настанени и седнаха отново, Ема се обърна към мис Едуардс с шепот, който добре прилягаше на мрачното настроение в залата:
— Господинът, когото срещнахме в коридора, беше мистър Масгрейв, нали? Май всички го смятат за доста симпатичен, доколкото зная.
В гласа на мис Едуардс се долавяше известно колебание: