Annotation
Нова ще направи всичко за най-близкия си приятел Мал, когото познава от дете. Когато Мал и съпругата му Стефани молят Нова да стане сурогатна майка, тя приема, въпреки нейните съмнения за това, какво ще означава това за приятелството им. Страховете на Нова се сбъдват. По средата на бремеността ѝ Стефани открива съобщение от съпруга си до Нова, в което пише "Лека нощ, красавице". Подозрителна към дълбоката им връзка, Стефани кара Мал да прекъсне всички връзки с Нова и нероденото им дете, оставяйки я да го отгледа сама. Осем години по-късно Нова нетърпеливо чака сина си Лео да се събудо от кома, докато бездетната Стефани отчаяно се опитва да спаси провалящия ѝ се брак. Въпреки гневът и болката ѝ, Нова иска Мал да има шанс да опознае своя син, преди да е твърде късно. Трябва ли да се случи трагедия, за да им напомни колко много означават един за друг. "Красиво написана, трогателна история за любовта и приятелството." - She
ДОРОТИ
КУМСЪН
Лека нощ, красавице
SBB///Меdia
Dorothу Кооmson GОODNIGHT, ВЕAUTIFUL
Соруright © 2008 bу Dorothу Кооmson
© Боряна Неделчева Даракчиева, превод © Красимир Илиевски, дизайн корица
© СББ Медиа АД, 2020
ISBN 978-954-399-334-5
На Пибъл
ПРОЛОГ
Той не спира да плаче.
Дори когато няма сълзи, очите му са потъмнели и празни като на човек, който плаче вътрешно.
Искам да му помогна, но той няма да ми позволи. Той плаче сам, в стаята, която някога щеше да бъде детска. Спи с гръб към мен, като солидна стена от плът, която го отделя от света. Говори с мен с празни думи, с изречения, които нямат по-дълбоко значение. Преди обгръщаше всичко, което казваше, с нишките на дълбочината на любовта си. Сега ми говори, защото се налага. Сега всичко, което казва, е плоско и без значение.
Мъката е толкова огромна, толкова безбрежна, че той се мята в нея. Плува на сляпо, както би правил в бушуващо море нощем. Плува срещу разбиващите се вълни и не отива никъде. Всеки ден потъва все по-надолу, в тези дълбини. Далече от повърхността. Далече от живота. Далече от мен. Вкопчил се е само в загубата. Нищо друго няма значение. Искам да хвана ръката му, за да плуваме заедно към спасението. Да го направя цял отново; да успокоя рамите му и да му помогна да се изцели.
Но той няма да посегне към мен. Вместо това се отдръпва, предпочита да го прави сам. Защото ме обвинява. Обвинява и себе си. И обвинява мен.
Аз също се обвинявам. Но освен това обвинявам и нея. Нова. Тя е виновна, тя също е отговорна. Ако не беше тя...
Но най-много обвинявам себе си. Най-много искам той да спре да плаче, да спре да го боли, да спре да скърби с всяка частица на душата си.
Не разбирам загубата, която споделят с Нова. Съмнявам се, че някога ще я разбера. Но разбирам съпруга си. И скоро ще го изгубя. Именно онова, което се опитах да предотвратя, като направих каквото направих и казах каквото казах, ще се случи. Но този път няма да го загубя заради друга жена и нейното неродено дете, няма да го изгубя заради нея и детето й, ще го изгубя в самия него.
Виждам как се случва: той потъва в мъката си, той ще бъде завлечен толкова надолу, че няма да може да стигне пак до повърхността. Ще бъде завлечен от онези тъмни дълбини и никога няма да започне да живее отново. А аз ще мога само да стоя на брега и да гледам.
Тя развърза обувките му и ги свали, той гледаше как сваля чорапа му и усети студ под пръстите си. Като в банята, преди да се измие, студ.
И ето я водата.
Голяма, голяма, ГОЛЯМА вана.
Това е плажът - каза мама.
Плаж! - каза той.
И това е морето.
Море!
-Хайде, нека си натопим краката.
Той посочи.
Пръсти?
-Да. Пръсти в морето.
Тя го хвана за ръката, тя беше топла, както винаги. Ръката й беше топла, пръстите па краката му бяха студени. Тя го поведе към морето.
Ще е студено - каза тя.
Студено!
После пръстите му изчезнаха. Вече нямаше пръсти, само море.
— Еха! — извика мама - и нейните пръсти бяха под морето.
— Еха! - извика той.
Еха! - извикаха заедно. - Еха!
Лио, на година и половина
ПЪРВА ЧАСТ
1.
- Хей, марм.
Ще е един от онези дни.
Разбрах го, още щом отворих очи сутринта. Имах силно, всепроникващо усещане, че нищо няма да е наред. Че това ще е ден, който трябва да изтърпя. Надявах се да греша, докато бях под душа, докато се обличах, докато включвах радиото, за да ми прави компания, докато приготвя овесена каша и нарежа плодове.
Но Лио току-що го потвърди. Да, щеше да е един от онези дни. Нищо нямаше да е наред, щяха да се опъват нерви, животът щеше да ми играе гадните си номера. Моят седемгодишен син щеше да ми играе номерата си. Или да се опита да ме вбесява.