Отварям бавно очи и я виждам, че се взира в мен. Както последния път, когато се видяхме в метрото, в деня, когато реших да се махна от Лондон. Срещам погледа й.
Тя изглежда подобаващо: със семпла рокля, дългата й руса коса е прибрана на опашка, ниски черни обувки, перли на шията.
Не съм казала на Мал, че може да я доведе, защото не ми е хрумвало, че тя ще иска да дойде. Нито че ще събере достатъчно кураж за това.
Тя се взира в мен, като елен пред светлината на фарове, за- щото съм я хванала да ме гледа. Бузите й се изчервяват, но тя не извръща очи. Знае, че знам какво прави. Тя се опитва да разбере какво е отношението ми, за да дойде да говори с мен. Опитва се да разбере дали ще я отпратя, ще й се разкрещя, ще й кажа да ме остави на мира, или любезно ще изслушам кухите й думи.
Тя не осъзнава, че вече нищо няма значение.
Всеки ден се будя, лежа в леглото. Спя в неговата стая, на любимите му чаршафи. Не спя под завивките, твърде ми е горещо. Трябва да съм в неговата стая, докато мирише на него. Искам да уловя всяка молекула от миризмата му, преди да изчезне с времето.
С Кийт почти не сме си продумали. Танцуваме един около друг, правим си чаши кафе, без да се попитаме дали искаме, за- щото не можем да започнем разговор. Той се върна на работа след два дни и остава там възможно най-дълго - докато не се увери, че аз вече ще съм легнала в стаята на Лио, на затворена врата, свита на единичното легло, и ще се преструвам, че спя. Дори да знам, че ще го видя отново, когато умра, че някой ден ще го видя в сънищата си, не мога да заспя достатъчно задълго, за да го открия. Отнасям се само за час и после се будя преди зазоряване. Когато затварям очи, винаги го чувам как ме пита защо няма голямо легло като моето.
- И аз имам нужда от много пространство - казва гой в главата ми. - Само защото съм по-малък от теб, това не означава, че нямам нужда.
Когато се будя, чувам Кийт в дневната. Играе на плейстейшъна. Не спира. Не знам дали му е приятно, но играе, докато издържи, и после се качва горе да легне. Винаги спира пред бялата врата с голяма картинка на лъв. („Всички лъвове се казват Лио“) Все се надявам, че ще влезе, ще сподели това с мен, ще прекоси пропастта между нас, но той никога не го прави. Аз влизам в спалнята, за да се облека, и тръгвам към кафенето, преди да се е събудил.
Правя торти, бисквити, пайове, палачинки, както обикновено; това мога да правя, без да мисля. Приготвям поръчаните кафета, чай и смутита, но Ейми ги носи на клиентите. Те ще ме питат как съм, ще питат за сина ми, ако не знаят, и ще се опитват да ме успокоят, когато това е невъзможно.
Обикновено седя отзад, на мястото, където седях с него, когато беше още бебе, преди да купя това място, и се взирам през прозореца.
Седя и си подреждам мислите.
Седя и се опитвам да изгладя ръбовете на болката.
Седя.
Връщам се в празна къща, която отеква на вечна загуба, и правя вечеря, която с Кийт няма да изядем. Седя сама в кухнята, ровя из чинията си сякаш е часове или само секунди, накрая хвърлям храната и мия чинията. Седя в дневната да гледам телевизия, взирам се в екрана, палецът ми натиска бутоните на дистанционното, докато не намеря канал, който не причинява болка на ушите и мозъка ми, и после се втренчвам в него.
Всеки ден, всеки ден се изненадвам, че светът продължава. Все още има новини, още се отпечатват вестници, хората още ходят, говорят, правят грешки, създават прекрасни спомени. Всеки ден се изненадвам. Всеки ден се чудя дали някой осъзнава, че времето всъщност е спряло.
Това е животът ми.
Той няма нищо общо със Стефани.
Силните ръце на Кийт се плъзгат около раменете ми и меките му устни се притискат към слепоочието ми. Той не ме е докосвал почти от две седмици. От деня, когато най-сетне се прибрах в къщата и той се опита да ме прегърне, опита се да ме успокои, а аз не можах да понеса допира му. Не и когато още усещах допира на сина си по кожата си, не и когато той още бе отпечатан в извивките на аурата ми.
Обичам те, скъпа - шепне Кийт.
И аз те обичам - отговарям.
И двамата сме искрени.
И двамата се страхуваме от това. Когато обичаш някого, рискуваш да го загубиш. Както стана със сина ни. Той отива в друга част на стаята; не може да стои твърде дълго до мен, защото това му напомня, че вече не разговаряме.
Затова притесненията на Стефани дали може да говори с мен са толкова смешни. Тя не съществува за мен сега. Никой не съществува сега за мен.
Времето е застинало.
Само за сега обаче. То ще започне отново. Нещо ще се случи, за да започне животът ми отново. Знам, че ще заспя и ще го открия пак и тогава ще искам пак да се върна в света. Но засега нищо не може да ме върне от мястото, където съм.