Той ме нарича „марм“ само когато се опитва да ме ядоса. Много добре знае как го мразя; знае, че няма да ми е по- неприятно дори ако ме нарече „Нова“. Чул го е от някакъв американски сериал, те така произнасят думата „мамо“, и всеки път това ми напомня, че той като нищо може да започне да казва „шусе“ вместо „шосе“ и „алюминий“ вместо „алуминий“. Може да започне да говори като селяндур.
Стоя до мивката, пълня тенджерата от кашата със сапунена вода и гледам в отражението на прозореца как Лио влиза в стаята, отива до дъбовата маса, качва се на стола си и се настанява пред купата. Да, изглежда дава всичко от себе си, за да ме вбеси. Не само ме нарича „марм“, ами и носи костюма от „Тийн Лийг Файтър“ в учебен ден.
Завъртам кранчето и се обръщам да го погледна. Да го попия в целия му блясък: костюмът е ярко зелен с червена качулка, която се откачва и сега виси под странен ъгъл над лявото му рамо, на малко парче велкро. Сложил е червената маска, която подчертава огромните му очи с дълги мигли и скрива част от лицето му.
Той е седемгодишен супергерой с издути бицепси, мускулести гърди, плочки на корема и изваяно дупе.
„Дишай дълбоко - казвам си. - Дишай дълбоко.“
Затварям очи. Броя до десет. Броя спомените, които ме карат да го обичам: той е на два дни и ми се усмихва, докато го държа в ръце. На осемнайсет месеца е и сме за първи път на плажа, гледа морската пяна, която поглъща краката ни и после ги изплюва отново. Той е на пет, когато хваща ръцете ми и ми казва искрено: „Ти си най-добрата мама на света“, защото съм му направила фасул с кашкавал на филийка за рождения му ден.
Понякога се налага така да се справям с Лио. Това е единственият начин да си напомня да не избухвам. Само двама души на земята могат да се промъкнат между слоевете на спокойствието ми и да ми натискат бутоните; които могат да ме накарат да крещя. Лио е този, който го прави най-редовно.
Отварям очи. Той още е с костюма. И още е учебен ден. Аз още не съм успокоена.
Е, марм, само това ли има за закуска? - казва той, вдигнал лъжица и наклонил глава, гледа ме.
Топлина се надига към гърлото ми, после към бузите. Много скоро ще се разплача. Ако му се развикам, ще се чувствам ужасно и ще трябва да отида в стаята си и да се разплача. Ако не му се развикам, вероятно ще трябва да му забраня да играе на плейстейшън до уикенда, при което той ще се разплаче. Което, разбира се, ще разплаче и мен - тихо, насаме, но сигурно, - защото не мога да понасям той да плаче. Така или иначе тази сутрин ще плача, ако не мога да се разбера с него.
Лио, трябва да отидеш да се приготвиш - казвам спокойно. - Облечи си униформата.
— Аз съм готов.
Не, не си.
Той кима и бърчи чело.
Готов съм - настоява. - Днес ще съм с това.
Не искам да споря, върви се приготви, веднага!
Днес ще съм с това. Днес трябва да нося това.
Лио - казвам през зъби. - Моля...
Зън-зън! - звънецът на вратата. Тъмните му очи светват, сякаш е рожденият му ден и той очаква пощальонът да му донесе обичайната купчина подаръци.-Скочил е от стола и тича през кухнята, преди да съм осъзнала какво прави. Хуквам след него и тъкмо ще кажа: „Недей...“
Но докато думите излизат от устата ми, той прави това, което знае, че не бива да прави. Посяга, пълната му ръчичка хваща дръжката и отваря широко вратата.
Внезапно коридорът е залят от светлина. Ярка, сияйна бяла светлина. Вдигам ръка, за да заслоня очите си от светлината, която се излива в коридора и кара всичко да сияе.
На прага не стои пощальонът, в бялата светлина. Само висок, много слаб мъж с бял костюм и бяла риза, с бяла вратовръзка и бели обувки. Той излъчва светлината, която ни залива. Косата му е черна и прилежно сресана, на път отстрани и с черен перчем; кожата му е така бяла, че контрастира с големите кафяви очи; лицето му е приятелско и открито. Той ми се усмихва, успокоително и дружески, после насочва вниманието си към Лио и се усмихва още по-широко и по-приятелски.
Готов ли си, млади човече? - пита той Лио. Говори, без да мърда устни. Говори право в главата ми, в сърцето ми. Осъзнавам, че го познавам. Познавам го и той ме познава, но не мога да достигна спомена за него, не мога да се сетя.
Да - казва Лио, кима и се усмихва. - Да, готов съм.
Какво става? - питам аз.
Наистина изглеждаш готов - казва мъжът на Лио.
Никъде няма да ходиш с него - казвам аз.
Мъжът ме поглежда отново, взира се в мен с топлите си приятелски кафяви очи. Мил, но твърд поглед. Категоричен.
Време е, Нова - казва той, отново без да мърда устни.