Кийт не чува, устата му продължава да ме целува, ръката му се движи между краката ми и пръстите му влизат дълбоко в мен. Той стене силно и ме притиска към себе си.
Моля те, Кийт, спри - успявам да извися леко глас.
Той веднага спира и се отдръпва.
Какво има?
Навеждам се, грабвам хавлията и я увивам непохватно около себе си.
- - Какво има? - пита пак.
Не мога... просто не мога. Съжалявам - казвам аз. Усещанията се завръщат в тялото ми. - Моля те, не ми се ядосвай.
Господи, не съм ядосан - казва той и идва към мен. - Просто се тревожа за теб. - Този път ме прегръща само за да ме успокои. Люлее ме.
Притискам глава към гърдите му, усещам как бие сърцето му, равномерно и стабилно. Когато едно сърце бие така, то показва, че светът е равномерен и стабилен. Нищо лошо не се случва, не се случва и нищо хубаво. Всичко е стабилно, равно и неизненадващо. Нормално.
Точно това искам. Искам Лио да се събуди и всичко да бъде нормално. Искам да се прибере у дома и всичко да бъде нормално.
Не нещо изключително, нещо, което трябва да се празнува. Защото ако е хубаво, после може да се случи нещо лошо, за равновесие. Искам просто всичко да си стане нормално. Толкова много ли искам?
Кажи ми, че той ще е добре - казвам на Кийт.
Той ще е повече от добре - отвръща Кийт. - Нали? Той ще е повече от добре.
Той не разбира. Аз не искам да е повече от добре. Искам да е просто добре. Не ни трябва повече от добре, нямаме нужда от нещо повече от нормалното. Имаме нужда просто да бъде нормално. Добре.
Ще ида да направя кафе, докато се облечеш. И после ще се върнем в болницата - казва той.
Да, чудесно.
Целува ме по главата и излиза от стаята. Вместо да тръгна към гардероба, аз сядам тежко на леглото и стискам кърпата.
Очите ми спират на алено петно на бежовия килим, до скрина, където Лио изпусна перманентния си маркер без капаче и аз го видях чак след няколко часа - не и преди да направи петно с размерите на монета от два паунда.
Нарочно ли го направи, за да ме ядосваш? - извиках му. Беше в края на дълга, изтощителна седмица и това бе последната капка. - Или го направи, за да ти крещя?
Съжалявам - каза Лио.
Не мисля, че съжаляваш.
Съжалявам! - примоли се той. - Съжалявам!
Да, аз също — отвърнах. - Ще ми коства много усилия да изчистя това петно. Така че никакви нови играчки и компютърни игри. Може дори да се наложи да продам плейстейшъна ти.
Лио бе избягал и чух как влиза в стаята си - вероятно, за да се скрие между гардероба и прозореца. Винаги там ходеше, за да плаче и да си смучи палеца, без никой да го види. Аз, разбира се, също избухнах в сълзи. Не се бях ядосала заради килима. Всъщност не ми пукаше особено за него - а за това, че Лио е направил нещо, което съм му казала неведнъж да не прави: беше влязъл в стаята ми с маркери. Не ми се беше подчинил. Което означаваше, че расте. Расте и някой ден ще си отиде. А това ме плашеше. Досега винаги бе разчитал за всичко на мен, да различава доброто от лошото, и бе започнал да изпробва граници-
те все повече. Но това бе нормално. Знаех го. Знаех го и тогава, знам го и сега. Исках да го изгубя, но по нормалния начин. Така както майките губят децата си с времето и зрелостта. Не искам да го изгубя сега.
Искам всичко пак да е нормално. Искам пак да е добре.
Толкова много ли искам? Всичко да бъде нормално.
Може би да, защото Лио не се появи по нормалния начин. Може би това се случва, защото Лио не трябваше да е мой.
Чудя се как бебето излиза от тялото на майка си? - попита той.
Те се разхождаха в парка. Не му беше студено, макар че мама постоянно му повтаряше да си сложи специалното яке. Онова с лепкавата ивица, ципа и копчетата. Не бяха дори на брега, където наистина беше много ветровито и понякога той трябваше да се държи за мама, за да не го отвее вятърът. Тази идея му харесваше. Да бъде отвян. Направо към морето. Но само ако мама също бъде отвяна. Все едно летят.
Мама беше с дебелото си яке, което й беше любимото. И беше увила един шал на райета на врата си. Тя дърпаше скутера му по алеята.
Мама изглеждаше изплашена, кога то той й зададе този въпрос, както когато изскачаше иззад вратата и я стряскаше. После погледна към дърветата, защото се престори, че не го е чула. Както той си запушваше ушите и уж не чуваше, че мама го вика да се прибере.
— Чудя се как бебетата излизат от тялото на майката? - повтори той. - Ти знаеш ли, мамо?
Тя въздъхна, спря и се облегна на скутера му.
-Да, знам.
Очите му се разшириха.
Как? — попита той с нетърпение, готов да запомни всяка дума, за да я повтори пред Ричард, Дейвид и Мартин в понеделник.