— Скъпи, наистина не искам да говоря за това сега — каза мама. - Мисля, че си още малък. - Поне не клекна, когато каза това, което щеше да го накара да се почувства още по-малък.
-Аз съм на шест!
Знам.
Значи съм голям.
-Да.
Тогава защо не ми кажеш?
Знам, че си на шест и че си голям, но както казах, не мисля, че си достатъчно голям.
Той скръсти ръце на гърдите си и тропна с крак.
Това не е честно! - Смръщи се на мама и сведе глава, за да я погледне лошо. Ако успееше да присвие добре очите си, те можеха да изстрелват лазерни лъчи и тогава мама щеше да разбере, че е достатъчно голям. Някой, който може да изстрелва лазерни лъчи с очите си, е достатъчно голям.
Знам - каза мама. После направи най-лошото нещо в целия свят, клекна до него. Той знаеше, че тя е по-висока от него, почти всички възрастни бяха по-високи. Тогава защо трябваше да се правят на ниски? - Добре, нека го кажем така, аз не съм достатъчно голяма, за да ти кажа. Какво мислиш? Сега по-добре ли се чувстваш?
Лио кимна.
Мама му се усмихна. Обичаше да му се усмихва. Когато се усмихваше така, приличаше на слънцето - голямо, топло и красиво. Татко винаги казваше на мама, че усмивката й озарява света му.
Мама се изправи и той чу как коленете й изщракаха.
Еха! - ахна той. Това беше готино.
Те тръгнаха отново към другия край на парка, за да видят дали има патици в езерото, после тя щеше да му позволи да кара скутера си по алеята и да каже, че няма да тича след него, стига той да не се отдалечи наистина много. Тя му позволяваше да прави такива неща и той се забавляваше. Понякога, когато бяха само двамата бе най-забавно. Татко беше супер, обаче най-забавно му беше само с мама.
Тя посегна и на шега нахлупи качулката на главата му. Той я свали със смях. Те повървяха още малко. Тишината в парка беше много готина. Нямаше много хора, защото бе още рано и студено. Мама трябваше скоро да отвори кафенето, затова бяха излезли на ранна разходка
Чудя се как бебето влиза в коремчето на майката? - каза Лио.
Лио, 6 години
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
12.
Не мога да погледна към Мередит, но знам, че е шокирана. Усещам ядрената гъба около нас и с всяка дума, с всяка истина, която разкривам, шокът й нараства и изпълва стаята.
- Нова беше наша сурогатна майка. Лио трябваше да е мой
син.
Започна се точно в супермаркета, от всички възможни места.
На пътечката с праха за пране. Мислех си, че майка, която гали детето си, ще запали искрата на майчинското чувство в мен, но се случи точно обратното. Аз се взирах в малкото момченце със син анорак и зелени ботушки, което се тръшна на пода, започна да се гърчи като златна рибка, случайно изскочила от аквариума си на килима, и пищеше, все едно го режат с ръждив трион. Също като останалите хора, аз застинах, когато започна тази спектакъл, гледах го ужасена и впечатлена.
След няколко минути, като всички останали, и аз погледнах към майката. Тя стоеше стъписана пред праховете за пране; с полупълна количка до нея, втренчена в препаратите и сякаш напълно глуха за шума, който синът й произвеждаше. Когато я погледнахме, всички се изненадахме, защото тя не изглеждаше притеснена от ръждивия трион, който убиваше сина й. Единственото, което показваше, че е с него и че го чува, бе цветът на лицето й - червени петна на скулите, като боя, и лъсналите от сълзи очи.
Тогава осъзнах, че тя се опитва да го изчака да спре. Ако се поддаде, колкото и да е засрамена сега, той ще го направи отново. И отново. И отново. Ще осъзнае, че да се държи лошо пред хората е най-сигурният и най-ефикасният начин да получи каквото иска. Само че тактиката й не работеше - момченцето бе много упорито, воят му не стихваше.
Сърцето ми се сви заради нея. Исках да го хвана за яката и да прегърна нея. Исках, осъзнах със сепване, да бъда на нейното място. Защото аз щях да се държа различно. Аз щях да поддам,
щях да му позволя каквото иска. Нямаше да му позволя да ме засрамва пред хората, просто щях да го накажа у дома, скришно. Исках да бъда на нейното място.
Исках да бъда майка.
Исках да имам дете.
Оставих количката си и излязох от супермаркета, виковете на детето и беззвучното унижение на майката ме бяха изпълнили с онова, което исках и което не можех да имам.
Всичко след този ден стана някак безлично.
Безлично и безсмислено. Сиво. Вече нищо нямаше сияние, радостта изчезна от живота ми. Колкото и бързо да тичах онази нощ, колкото и да се разтягах, колкото и тежести да вдигах, то си оставаше там. Облакът. Знанието. Безкрайното сиво на живота ми. Реалността ми.
Понякога изпадах в униние. Като всеки друг човек. Понякога моето траеше по-дълго, изглеждаше по-дълбоко, но само защото изпитвах всичко в дълбочина, която повечето хора не си позволяват. Тревожех се, страхувах се, приемах всичко присърце и то си оставаше там. Когато кучето ни Дюк умря, когато бях на тринайсет, всички - майка ми, баща ми, Мери и Питър - плакаха. Но всички го „преодоляха“. Успяха да го оставят зад себе си. Аз обичах Дюк повече от тях, това бе очевидно, защото с месеци плачех за него. Още ми липсваше. Още ме болеше като в първия миг. Аз усещах повече от другите хора. Сега, след случилото се в супермаркета, вече не усещах нищо.