Трябваше да забележа - каза той. - Трябваше да забележа признаците. Бях така потънал в работа и се опитвах да получа повишение, не осъзнавах колко много се нуждаеш от серотони- на и никотина. Съжалявам.
Винаги ли си бил толкова драматичен? - питам го вътрешно. Той го прави да изглежда голяма работа.
— Защо не ми каза, че си напуснала работа?
Не ти казах, защото знаех, че ще реагираш така. Ти не би разбрал за сивотата. Ще си помислиш, че нещо не е наред, и ще ме доведеш тук.
— От шест месеца се преструваш, че ходиш на работа, Стеф. Не разбирам защо. Ако не си била щастлива там, нямаше да настоявам да останеш.
Не, щеше да наблюдаваш всяко мое движение.
Китките ми пулсираха, защото вече бях напълно будна, напълно в този свят. Не свърших работата както трябва. Ако го бях направила, нямаше да се случи. Нямаше да чувствам вина и пълен провал.
Какво да направя, Стеф? - попита той.
Вода - изграчих аз. Не осъзнавах колко е пресъхнало гърлото ми, докато не се опитах да заговоря. Те вероятно са пъхнали тръба в него, за да ми пречистят стомаха от неразтворените таблетки. Те никога не са нежни. Гледала съм как се прави и два пъти бях почти в съзнание, когато го правиха на мен, сякаш не осъзнават, че лигавицата на гърлото е много нежна и може да се разрани от тези тръби, които бутат така брутално вътре.
Водата се изля в чашата театрално шумно, главата ме заболя от шума, някъде много навътре. Исках да си запуша ушите, но ремъците ми пречеха. Той сложи сламката, за да мога да се надигна и да отпия няколко глътки. Водата беше топла - със стайна температура, - но все пак ми дойде добре. Бях пресъхнала.
Чувствах се толкова пресъхнала, че можех да се разлетя на прашинки при най-лекия порив на вятъра или ако той издишаше твърде силно към мен.
Прочете ли ми дневника? - попитах го внимателно, заради болката в гърлото. Ако е намерил шоколада, тайните ми запаси, които ме поддържат, които ме правят щастлива, сигурно е намерил и дневника. Той никога не би погледнал там. Понякога казва по нещо за броя на обувките, които притежавам, но не знаеше, досега, че в тези обувки има шоколадчета и пакети цигари, а в кутията на леопардовите ми ботуши е дневникът.
Когато той не отговори, аз го погледнах. Играеше си със сламката в чашата, със сведена глава. Избягваше да ме погледне в очите, защото се срамуваше.
Нямаш право - казах му.
Той продължи да си играе със сламката.
Те искат да се видиш с психиатър - каза той накрая.
Смръщих се и поклатих смаяно глава.
Нищо ми няма - казах. Опитах се да го кажа и на лекарите, на сестрите и на санитарите всеки път, когато се будех и се озовавах тук, вързана за легло, но те не искаха да ме чуят и да ме освободят. Наистина ми нямаше нищо. Те няколко пъти са се опитвали да ми причинят това. Всички, майка ми, лекарите и сега Мал. Всички се опитваха да ме накарат да се видя с някакъв, който ще ми рови из главата, да ме накарат да говоря и да изглеждам луда. Когато не бях. Просто усещах разни неща. Нищо повече. Всеки усеща неща. Психиатрите, психолозите, терапевтите, всички те правят голяма работа от нищо.
Няма да те пуснат, докато не говориш с някого - каза ми
той.
Те не могат да ме задържат тук против волята ми - отвърнах. Гласът ми беше дрезгав и слаб. Бях вбесена, а не можех да го изразя. Бях вързана. И гласът ми не можеше да покаже възмущението ми.
— Аз те доведох тук — обясни той. - Нали помниш, каза, че трябва да го направя, ако се случи отново? И аз го направих. И искам да се съгласиш на лечението, което предлагат. Знам, че и ти това би искала. Ако можеше да видиш ясно нещата.
Едно беше сигурно. Бях в капан тук. В капан.
На кого си казал? - попитах. Трябваше да намеря друг изход. Но не можех да му позволя да разбере това. Трябваше да го заблудя засега.
Само на близките ти - каза той небрежно.
Само на близките ми. САМО на семейството ми.
О, направо ме застреляй - казах аз. Майка ми щеше да дойде и да се опитва да чисти, като плаче, моли се и се чуди какво е сторила, за да го заслужи. Баща ми щеше да реши, че губя времето на всички и съм просто инатливо дете, което не е бил достатъчно навремето. Мери щеше да седне и да ме гледа обвинително, че не съм свършила работата както трябва и сега се налага да ми отделя време от ангажирания си живот - сякаш съм я карала да идва. И Питър щеше да се появи след няколко седмици, вероятно след като ме изпишат, и ще е искрено изненадан, че светът не е изчакал той да го настигне.