Бях започнала да се чудя дали не се е досетил, че възнамерявам да замина поне за година след раждането на детето. Единственият начин да го направя бе след това да замина, да се кача на самолет и да видя свят. Имах нужда от пространство - от много пространство - и това пространство бе някъде там, отвъд. Когато се върнех, да се надяваме, че щях да мога да видя детето като тяхно и само тяхно, и щях да намеря начин да забравя за своята роля в неговата поява на света. Чудех се дали Мал се е досетил и не иска да ме пусне. Оттук и готвенето, постоянните благодарности и напомнянето колко много означавам за него.
След като ме гледа как ядох пиршество от броколи на пара, фасул, филийка с кашкавал, сварени пресни картофи, поръсени със зехтин, и бяла нектарина с кисело мляко, той попита дали може да чуе бебето.
- Разбира се - казах аз и той коленичи на дивана между краката ми, вдигна бялата ми тениска и притисна ухо към кожата ми.
Гледах темето му, русите къдрици. Исках да ги докосна и да прокарам пръсти през тях. Да погаля леко косата му, както исках да направя през всички тези години, когато бях влюбена в него. Исках да вдигне очи и да ме погледне, да се прегърнем с поглед. Копнеех да се вдигне нагоре, за да бъдем лице в лице, пръстите му да започнат да свалят дрехите ми. Копнеех да започна да свалям дрехите му. Исках...
Отметнах глава назад и започнах да дишам дълбоко, за да прогоня тези мисли. Хормоните бяха виновни. Заради тях постоянно бях възбудена. И, както той се страхуваше, те отключваха и освобождаваха чувствата, които бях спотаявала толкова дълго. Те не бяха умрели, те просто бяха затворени в дълбоката тъмница на сърцето ми, защото тогава ми се струваха едностранни, а после съмнителни, защото и двамата бяхме направили избори, от които бяхме доволни. Е, да, Кийт ме беше напуснал, защото се съгласих да родя дете за друга, но преди това бях щастлива с него. Мал беше щастлив с любовта на живота си.
Вдишах отново, задържах въздуха в гърдите си, за да прочисти нечистите чувства. Помислих си за Стефани. Моята приятелка. Неговата съпруга. Жената, за която правех това. Жената, която би дала всичко, за да може да стори това. Не можех да я предам, като си позволя да се влюбя отново в съпруга й.
Като мислех за нея, като си я представях, обикновено бе достатъчно да спра чувствата и физическите пориви, които ми- наваха през мен. Мал отдръпна глава и аз реших, че вече е безопасно да погледна. Усмихна се на корема ми, сякаш бебето му казваше нещо много проникновено. Обичах да се усмихва така, лицето му омекваше и очите му искряха. Дали бебето щеше да има неговата усмивка, неговите очи, неговият нос? - зачудих се, преди да съм се спряла.
- Обичам те, бебе - прошепна Мал, преди да сведе глава отново и да докосне с устни корема ми, точно под пъпа.
Сърцето ми спря, буквално спря да бие. Всичко около мен сякаш застина, замръзнало от смайване.
Стефани често говореше на бебето, казваше му, че го обича, но никога не беше целувала корема ми. Надявах се да не го направи. Нямах желание да съм така интимна с нея. Мал също никога не беше правил това - а аз не исках и с него да съм така интимна. Беше достатъчно трудно да опазя сърцето си сега, не можех да го направя, ако той се държеше така. Винаги можех да си напомня, че нося бебето за друг, винаги можех да си кажа, че го правя за специален човек. Само за двама души на този свят бих помислила да направя подобно нещо - Корди и Мал. Никой друг. Но не можех да го направя, ако Мал не ми останеше просто приятел. Постоянно се борех с чувствата си към него, отдавах ги на хормоните - ако щеше да се държи така, щях да полудея. Щях
да започна да вярвам, че може би, вероятно... а покълнеше ли тази мисъл в мен, наистина щях да полудея.
Започнах да дишам, бавно и стабилно, опитвах се да не обръщам внимание на болката в сърцето си, което бе започнало да бие отново и сега бумтеше в гърдите ми. Трябваше да намеря начин да му кажа, че не бива да ми причинява такива неща, без да показвам колко ми е трудно. Не исках да каже нещо на Стефани, тя да го разбере погрешно и да започне да ме наблюдава отново; да ме подозира постоянно и да ме смята за съперница. Когато се държеше така, тя като че ли не разбираше, че никога не съм стояла на пътя й, че той сякаш се съживи, когато я срещна, и аз разбрах, че никога няма да обича мен или друга така, както обича нея.
Все още вгледан в корема ми, Мал каза:
Знаеш ли какво ми се иска понякога?
Не, Мал, не знам какво ти се иска понякога, но съм сигурна, че ще ми кажеш - отвърнах, като се чудех кога точно да му кажа да се махне от мен. Беше твърде близо и аз не можех да издържам повече, той ме задушаваше само с присъствието си. Имах чувството, че се плъзгам постоянно по склона на близостта към този момент, с неговия тих разговор, с тази интимна поза, и ако не променя нещата, ако не го накарам да се махне, ще пропадна и ще легна на дъното на пропастта, ще позволя на чувствата да ме погълнат. Ще забравя за Стефани, ще забравя, че исках да му кажа да не прави така, и ще започна да се отдавам на желанието си, а се плашех докъде ще доведе това. Не само защото аз ще започна да искам Мал, но и защото няма да мога да се дистанцирам от бебето.