Можеш само да се извиниш? Аз съм бременна. Не си счупил ваза по невнимание, аз нося детето ти. Направих го заради теб.
Не е нужно да го носиш. Вече не.
Добре - казах аз, като се борих с порива да избухна. - Ако ще правя това, ти трябва да дойдеш с мен. Ако искаш да мина през това, тогава ще дойдеш и ще гледаш.
Не мога - каза той, още втренчен над рамото ми.
Виждаш ли, виждаш ли? Не можеш да понесеш мисълта, че ще го направя. Ти още искаш това бебе.
Не, Нова. Ако дойда с теб, ще си мислиш до последния момент, че ще те спра. А това няма да е добре за теб. Ти трябва да се подготвиш, без да се надяваш, че аз ще пристигна на бял кон да те спася. Защото няма да го направя. Не мога.
Разпадах се. Цялата ми сила ме напускаше.
Моля те, не прави това, Малволио. Моля те, моля те - плачех аз, сълзите се стичаха по бузите ми. - Моля те. - Наведох се напред и се прегърнах, за да спра болката, която се разливаше през мен. - Моля те, Мал. Моля те.
Чух как куфарчето му изтрака на земята, секунди преди ръцете му да ме прегърнат и да ме притиснат здраво.
Моля те, не плачи. Не мога да гледам как плачеш.
Изплашена съм. Толкова съм изплашена. Не мога да го направя сама. Моля те, не ме карай. Моля те.
Съжалявам - прошепна той в косата ми. После ме целуна по главата и си отиде. Взе си куфарчето и си отиде, остави ме да плача на улицата, без да се обърне да ме погледне.
Видях го четири пъти след това. Знаех, че ако му позволя да разбере какво ми причинява, какво ми причинява мисълта, че няма да го видя отново, ако можех само да поговоря с него както трябва, той ще размисли. Щеше да приеме, че не може да иска да направя аборт. Да не родя това дете. Когато ми бе коствало толко-
ва много изобщо да го направя, не можеше да очаква сега това от мен.
Всеки път - през три или четири дни - аз го чаках след работа. Или на обяд, или след работа. Всеки път той ставаше още по-дистанциран, още по-подразнен, още по-малко се трогваше от болката ми. Докато накрая, когато излезе от сградата, видя ме да стоя в края на широкия тротоар и да го чакам, той се обърна и влезе пак вътре. Аз изчаках един час и той не се появи. Когато се прибрах, ми беше оставил съобщение на телефонния секретар: „Нова, престани да ме чакаш.“ Беше студен, дистанциран, твърд. „Нямам какво повече да ти кажа. Няма да кажа нищо, което искаш да чуеш. Остави ме на мира.“
31.
Мислех си, че щом тя излезе от живота ни, ще стане лесно. По-лесно. Но не беше. И не само заради Нова, нали?
А и заради нашето бебе.
Аз не бях купила само книжки и дрехи. Бях купила няколко дрънкалки, три плюшени мечета, музикална въртележка за кошчето. Чанта за пелени, която беше четвъртита и бяла, покрита с розови, сини, жълти и зелени маргаритки. Беше толкова разкошна, че понякога я вадех и я отварях, представях си как слагам вътре памперси, мокри кърпички, крем и играчка, за да може детето да се занимава, докато аз го преобувам.
Държах всичко във втората спалня, онази, която щеше да стане детска, и сега трябваше да го разкарам.
Можех да го направя, но не исках. Те бяха за моето бебе. Държах всяка дрешка в ръцете си, представях си как обличам в нея пухкавите ръчички и крачета, как се разпъва леко на гърдите му, които се движат от дишането. Момче беше, сигурна бях.
След като подържах всяка дрешка, аз ги сгънах в чантата, докато не я напълних. После извадих дизайнерската си пътна чанта. Тя беше най-скъпото ми притежание - по-скъпа дори от колата ми. Бях спестявала с години, за да я притежавам.
Сложих всичко в нея. Струваше ми се подходящо. Спомените за най-скъпоценното нещо, което никога няма да имам, пазени в най-скъпото нещо, което някога щях да имам.
След това се качих на страшния таван и ги скрих от поглед. Но не и от мислите си, разбира се.
Никога от мислите си.
32.
Накрая се озовах в Брайтън.
Трябваше да се махна, защото не можех да го направя в Лондон.
Не и в града, където живеех. Не можех да си представя, че ще минавам оттам всеки ден, като знам това. Или дори ще поглеждам в справочника, в разписанието на влаковете или в картата на метрото, и ще видя името на това място. Мястото в Лондон, където... където съм направила това.
Два пъти съм се плашила от бременност в живота си, и двата пъти заради скъсан презерватив. И двата пъти знаех без съмнение какво ще направя, ако забременея. Мисълта бе трудна, но знаех, че няма да понеса да бъда майка. Не можех да мина през това. И двата пъти страхът ми се оказа напразен.
Този път беше различно по много начини, и то не защото бях бременна.
Резервирах хотел няколко седмици след като... след като започна всичко това. Трябваше ми малко време насаме. Всяка година - дори когато бях с Кийт - аз заминавах сама, някъде близо до морето. Понякога беше по-спонтанно, просто се будех една сутрин и знаех, че трябва да се махна. Имах нужда да не съм в Лондон и се обличах, хващах влака, посока: Брайтън. Разхождах се по брега, вдишвах соления въздух, наслаждавах се на шума на морето, на усещането на камъчетата под краката ми. На връщане през нощта се чувствах по-спокойна и по- овладяна. Сякаш бях излязла за миг от живота си.