Ядосан заради начина, по който деканът го беше на карал да мълчи относно Мори. Ядосан заради безсмисленото насилие на Пфайфър над уморената му памет. Заради перспективата да прекъсва ученето си с неофициални „приемни часове“. Беше толкова ядосан, че би ударил някого. Но се задоволи с друго, почти толкова добро решение.
Изтича в стаята си, изу мокасините и джинсите си, намъкна едни шорти и маратонки и за загрявка препусна бързо надолу по стълбите към салона в мазето.
Там се разиграваше баскетболен мач с пълни състави. Не познаваше никого от играещите освен Бенет Ландсман. Повечето изглеждаха по-възрастни, вероятно асистенти или живеещи в пансиона лекари. Той погледа отстрани няколко минути, вживян в играта, и установи, че тя бе доста енергична. Очевидно не бе единственият, почувствал нужда от физически катарзис.
След малко повече от пет минути един висок риж играч вдигна ръце в извинителен жест.
— Хей, съжалявам, момчета, но трябва да асистирам на Гренвил да направи една пелвиолитотомия. — Той махна на Барни: — Искаш ли да поиграеш малко на блъсканица с топка?
Барни кимна с желание.
— Добре, момчета — викна морковената глава, — този жалък нещастник иска да си счупи ребрата. Внимавайте с него — после се обърна към Барни и добави:
— Забавлявай се, приятелче. Само внимавай тия малки диваци да не те проснат на носилка.
Барни отново кимна, но не можа да потисне спомена за предишната нощ.
Половин час по-късно петорката на противниците се бе сдобила с повече синини, отколкото могат да се видят в спешното отделение в събота вечер. Когато се изнизваха от салона, Барни бе останал без дъх и бе плувнал в пот. Беше страхотно. Бенет му подхвърли кърпата, с която бе избърсал лицето си, и с възхищение подметна:
— Господи, Ливингстън, играеш дяволски мръсно. Напомняй ми винаги да играя, от твоя отбор.
— Бенет, от твоите уста това е истински комплимент. Самият ти поне четири пъти подложи крак на техния център. Къде научи правилата на играта, в затвора „Синг-Синг“ ли?
— Ще повярваш ли, ако ти кажа Торино?
— Искаш да кажеш в Италия? Какво, по дяволите, си правил там?
— Докато учех в Оксфорд, всеки уикенд взимах самолета до Торино и играех в отбора на „Фиат-Торино“. Даваха ми триста долара на мач плюс възможност да пътувам до много места, които иначе нямаше да видя. Но нека ти кажа едно — ако на европейците им липсва финес в баскетбола, те си го наваксват с лакти и колене. По моему руснаците получават премия за всеки половин литър кръв, който пролеят.
— Играл си срещу Русия?
— Само срещу „Спартак“ — един от техните така наречени аматьорски отбори. Бях повечето време по корем, отколкото на крака.
— Мамка му, Ландсман, шашнат съм, наистина. Шашнат съм.
— Не се хаби, Ливингстън. Защото, честно казано, ако някога решиш да изчезнеш зад граница, в Ленинград винаги ще се намери работа за тебе.
След като взе душ и вечеря, Барни се почувства прекалено разсеян, за да се съсредоточи над книгите. Беше планирал да прекара четири-пет часа плътно в запаметяване, което някой бе погрешно окачествил като интелектуална дейност.
Докато се влачеше бавно по коридора, започна да дочува музика. От стаята на Мори Ийстман прииждаше акустична вълна, която показваше как биха свирили цигуларите на Мантованн, ако са дрогирани с ЛСД. Той потрепери вътрешно и нерешително се приближи към отворената врата.
Стаята беше ослепително светла. Рамка с театрални прожектори стигаше от единия до другия край на тавана, като всеки от лъчите беше насочен към някакво произведение на изкуството — миниатюрна галерия, от двете страни на която имаше две огромни стереоколони.
— Можеш да влезеш, не съм Летящият холандец — съобщи ясен баритонов глас зад него. Барни се завъртя и видя един наконтен младеж с остри черти, малко над двайсетте.
— Мога ли да ти предложа нещо за пиене? — сърдечно попита той.
Барни сложи ръка като фуния на ухото си.
— Не те чувам. Защо не намалиш гюрултията?
— По-добре не. Малер просто трябва да се слуша фортисимо.
— Тогава си намери слушалки. Тук има хора, които не могат да учат фортисимо.
Почитателят на музиката се усмихна приятелски, отиде до усилвателя, който наподобяваше пулт за управление на „Боинг 707“, завъртя някакви копчета и в резултат стаята спря да се тресе.
— Благодаря — кимна Барни и се обърна да си върви.
— Няма ли да останеш да пийнем по нещо?
— Съжалявам, но ме чакат един куп неща, които трябва да свърша.
— Мили Боже, абе защо всички тук са толкова съзнателни? Виж какво, един малък скоч няма да ти навреди.
Против разума си Барни бе донякъде очарован от този екземпляр.