— О, ами това звучи — ъъ… практично — Барни знаеше, че се движи в непознати води, но съумя да убеди себе си, че ще е доволен, ако се опита да открие що за човек е този.
— Разбира се, родителите ти са също по един?
— На какво прилича това — рубрика „Двайсет въпроса“?
— Съжалявам, малко се унесох. Но не бих искал да взимам микроскоп от човек, който е, по липса на по-добра дума, „анално фиксиран“.
— Ти самият си не по-малко странен. Говориш като бъдещ психоаналитик — приятелски заключи Ланс. — Харесва ми. Можеш да взимаш едната ми кола, когато ти потрябва.
— Благодаря — каза нехайно Барни и започна да събира различните части на супермикроскопа с намерението да избяга, преди благодетелят му да си промени решението.
— Кога си ги искаш обратно? — попита той, като хвана комплекта от стъкла.
— Не бързам. Можеш да ги задържиш през целия семестър, ако желаеш. Пък и винаги мога да си взема други.
— Фантастичен си, Ланс.
— Искаш да кажеш, че всъщност ме харесваш? — попита Мортимър, както изглеждаше, с искрено учудване.
— Разбира се — усмихна се Барни. — Ти си единствен по рода си. Или може би трябва да кажа двойствен по рода си.
Той усилено работеше с микроскопа. Беше опияняващо чувство — да гледа всички тия стъкла със съединителна тъкан, оцветена от хематоксилина. Искрящите розово-сини петна просто го заслепиха — подреден хаос, който приличаше на някои от картините на Джаксън Полок. Наистина едва сега той се убеди, че твърдението на лабораторния им преподавател е вярно: „Хистологията и историята на изкуството са взаимно допълващи се естетически дисциплини.“
Малко след единайсет почувства нужда от въглехидратни попълнения. По пътя към автомата за сладкиши той спря при телефона, за да сподели удоволствието си с Лора.
Раздразнен женски глас каза:
— Ако търсите Грети или Лора, веднага затварям.
Той позна гласа.
— Хей, Алисън, аз съм — Барни. Помниш ли, запознахме се над трупа на Леонардо.
— О, здравей — отговори тя, — как върви дисекцията?
— Чудесно, а при тебе?
— Не е зле — отвърна тя. — Сигурно искаш да говориш с Лора, а?
Той почувства самотата ѝ и реши да направи голяма жертва.
— Ъ… Алисън, искаш ли да се срещнем след малко на кафе?
— О! — каза тя напълно изненадана, понеже не беше свикнала да проявяват и най-малък интерес към личността ѝ. — Господи, Барни, имам страшно много за учене тази вечер. Защо не го отложим за друг път?
— Разбира се, няма проблеми — отвърна той вътрешно облекчен. — Лора там ли е?
Чу как слушалката се тресна и отскочи в каменната стена, когато Алисън изхвърча да извика Лора.
И странно, но Лора заговори също толкова ядосана.
— Хей, опитвам се да уча, кой, по дяволите, се обажда?
— А ти кой очакваш — Марлон Брандо?
— О, извинявай, Барни. Какво има?
— Ще повярваш ли — имам на разположение пълен комплект от хистологични стъкла и един „Бък Роджърс Никон“, за да ги разглеждам.
— Господи, как се сдоби с тях?
— Виж, прекалено е дълго и вълнуващо, за да ти разказвам по телефона. Искаш ли да дойдеш дотук и да разгледаш превъзходните парченца тъкан със сребърни петна по нея и още много разнообразни и разноцветни други неща?
— Естествено. Веднага може ли?
— Не, по-добре след половин час… имам уговорка да раздавам съвети.
— О, да. Добре, ще се видим тогава към полунощ, съветнико.
— Седни, Ханк.
— Знам колко си зает, Барн. Няма да отнема повече от три минути от времето ти.
— Добре де, все пак седни. Защо да рискуваш и разширени вени?
Дуайър кимна и кацна на края на леглото.
— Добре, бебчо Ханк. Казвай.
Посетителят му започна да се суети и едва успя да изломоти:
— Барни, имам един проблем. Ще ти бъда много благодарен, ако ми дадеш съвет.
— Разбира се, разбира се — отвърна той, а вътрешно си помисли „Какво, по дяволите, го кара да смята, че знам повече от него за каквото и да е?“ — Какъв е проблемът, Ханк?
Смущението на Дуайър сякаш изпълни стаята. Най-накрая той обобщи дилемата си.
— Сексът.
— Какво искаш да кажеш? — объркан запита Барни.
— Имам проблем със секса — продължи Дуайър и избърса дланите си в пуловера.
О, не! — крещеше инстинктът за самосъхранение на Барни. Изпрати го тоя на истински психоаналитик или всяка нощ по някой ще скача от прозореца пред очите ти!
— Ъъ… Ханк, не мислиш ли, че трябва да говориш за това с… нали се сещаш, с квалифициран човек.
— Не, не, не, Барни, сигурен съм, че момче с твоя опит може да ми помогне.
„Е, добре, пошегува се със себе си Барни, някои хора си мислят, че имам божествена дарба.“
— Давай, Дуайър, изплюй камъчето.