— Нали знаеш, че щях да ставам свещеник?
— Да.
— И мисля, че ти казах защо се махнах оттам?
— Да, нещо от сорта на „света, плътта и стетоскопа“.
— Заради Черил. Черил де Санктис. Страшно се възбуждам от нея. Мисълта за нея не ми дава мира ни денем, ни нощем. Не мога да уча, не мога да спя, не мога да чета по анатомия, защото всичко, което искам, е да…
— Спиш с нея? — подсказа Барни.
— Да, Барни. Виждаш ли, знаех, че ще разбереш.
— Честно казано, не мисля така. Защото дотук не виждам никакъв проблем, освен ако Черил не е омъжена или монахиня.
— За Бога, човече, за какъв ме мислиш? Тя е просто едно страхотно момиче от нашата енория — работи в детска градина. Семейството ѝ е много религиозно.
Той направи пауза и добави с копнеж:
— И има най-страхотните цици, които някога си виждал.
— О! — каза Барни, като се опитваше да намери подходящо заключение. — Но тя не те иска, това ли е проблемът?
— Не, не, тя ме обича и съм напълно уверен, че щях да я обичам, дори да нямаше такова невероятно тяло. Но снощи ми се обади по телефона и каза, че ще идва другия уикенд и иска да остане в моята стая.
— Това не е проблем, Ханк. Доколкото знам, единствените неща, което не ни се позволява да държим в стаите си, са патлаците и влечугите.
— Мисля, че тя иска да го направим.
— Чудесно — нетърпеливо отвърна Барни, като си помисли: „Ето такива проблеми ми трябват на мене.“
— Значи смяташ, че може, а? Мислиш ли, че ще извършим прелюбодеяние?
— Виж какво, Дуайър, не съм моралист, но мисля, че ако двама възрастни хора се обичат, това може да включва и секс.
— Преди брака?
— Сериозно ли мислиш да се ожениш за нея, Дуайър?
Той кимна.
— Обичам я, Барни. Сега да разбирам ли, че имам твоята благословия?
— Мисля, че можеш да го считаш за нещо малко по-светско — за поощрение. Искам да кажа, че аз все пак не съм ти свещеник. Което ми напомня — защо не отиде да говориш с някой свещеник?
— Защото щеше да ми каже да не го правя.
Преди Барни да успее да обмисли многобройните възможни последствия от този духовен диалог, на вратата се почука.
Дуайър погледна часовника си и стана да си ходи.
— Леле, то минавало полунощ. Съжалявам, че ти отнех толкова много време.
Веселият глас на Лора извика:
— Аз съм, Ливингстън, сам ли си?
Дуайър изглеждаше объркан:
— Господи, Барни, иска ми се да имаш заден изход.
— Стига, Ханк, та това е Лора…
— Какво искаш да кажеш с това, че е Лора? Най-готиното момиче в курса ти идва в стаята посред нощ! Как го правиш?
Той бързо се обърна и отвори вратата.
— Здрасти, Ханк — усмихна се Лора. — Надявам се, не съм прекъснала нещо важно.
— И аз — срамежливо рече Ханк.
— Няма проблеми. Отбих се само да видя дали микроскопът на Ливингстън си заслужава многото приказки.
— О, разбира се — съгласи се Дуайър, напълно объркан. После изтича до телефона да се обади на възлюблената си.
11.
— Ох, ох, ох каква сладост е да пипаш момиче по вагината! Какъв рай!
— Лора, недей така високо, намираме се в Бостън!
Лицето на Палмър Талбот придоби цвета на омара, който ядеше. Погледът му се стрелна към лицата на съседите по маса, които вечеряха в ресторанта на Стубен след театралната постановка.
На Лора ѝ беше забавно. Докато си говореха за разни невинни неща, Палмър нехайно я беше попитал как тя и колегите ѝ успяват да се справят с „огромното количество досадни глупости, с които ви тъпчат насила“.
Тя бе отговорила, че през годините студентите по медицина са съчинили няколко полезни мнемоники — незабравими фрази, които на секундата могат да възстановят жизнена информация от прашните задни рафтове на ума.
— Например? — бе запитал той.
— Ами има един абсолютно сигурен начин за запомняне на дванайсетте краниални нерва — електрическите проводници, които предават заповеди от мозъка към различните части на тялото — точно тогава тя бе тръснала прекрасната си руса коса и издекламирала: „Ох, ох, ох, каква сладост е да пипаш…“ и така нататък.
В този момент стреснатият Палмър бе получил пристъп на социална апоплексия.
— Звучи като нещо, което Барни би могъл да измисли — усмихна се той.
— Не, по дяволите, казах ти, че е класика, част от фолклора. Защото като нищо може да датира от времето на Гален или дори на Хипократ. Повярвай ми, гениално е. Как иначе ще мога да изрецитирам „очедвигателен, оптичен, отводящ…“
— Разбирам смисъла — каза Палмър. — В никакъв случай това не е фраза, която може лесно да бъде забравена — и като смени темата, нежно прошепна: — Не мога да понасям да живеем в един и същ град и да се виждаме само през уикендите — всъщност дори не всеки петък вечер.