— И в събота имаме часове.
— Това е варварство, Лора, абсолютно нечовешко е.
— Това, приятелю мой, накратко е медицински институт.
Един час по-късно той се смееше неистово.
— Какво ти е толкова смешно, Талбот? — попита тя, като го плесна с една възглавница по гърдите.
— Ти ме повреди за цял живот — той се изкикоти. — Никога повече няма да мога да правя любов, без да мисля за дванайсетте краниални нерва.
— Можеш ли да ги изброиш? — ухили се тя.
— Не, но със сигурност съм запомнил мнемониката — той се наведе напред и я прегърна, но тя нежно го отблъсна.
— Не се шегувам — скара се тя. — Знаеш, че трябва да се върна в общежитието, за да мога да стана рано и да си придвижа очедвигателния нерв над „Анатомията“ на Грей.
— А моята анатомия? Не можеш ли да останеш през нощта и да учиш при мене? Обещавам, че първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да те закарам.
— Съжалявам. За теб първото нещо в неделя сутрин се брои, след като прочетеш целия проклет „Ню Йорк Таймс“.
— И „Бостън Глоуб“ — добави той засмян. — И след още малко любов.
Тя го целуна по челото.
— Лека проверка, а? — и като стана да се облече, добави: — Понякога имам смътното впечатление, че ти се иска да ме изхвърлят.
— Признавам, тази мисъл ми е минавала през ума от време на време. Но после съвестта ми напомня, че ти си страстно отдадена на призванието си и че аз съм егоист.
— Добре. А порицава ли те заради такива мисли?
— Всъщност не. Защото после си спомням, че поне една трета от вашия курс са женени.
— Но нито едно от момичетата. Прекалено сме заети.
— С какво — да доказвате, че сте толкова добри, колкото и мъжете?
— Не, не би било достатъчно. Трябва да докажем, че сме по-добри. Можеш ли да го разбереш?
Палмър искрено се опитваше да бъде справедлив, но не беше в състояние да прецени силата, с която Лора усещаше призванието си.
— Все пак ти в крайна сметка искаш да се омъжиш и да имаш семейство, нали?
— Около десет години ме делят от крайната сметка — нежно отвърна тя и после добави: — Не само че ще стана лекар, Палмър. Ще стана много добър лекар.
Той я погледна и прошепна любвеобилно:
— Обичам те, Лора, и ще чакам, колкото трябва.
Прегърна я, сякаш за да запечати клетвата, която току-що бе направил. Лора опря лицето си в бузата му и внезапно почувства необяснима тъга. Исусе, помисли си тя, този прекрасен човек ме обича толкова много. И аз наистина го харесвам. Защо не мога… да се отпусна? Какво ми става?
Когато поршето спря пред мрачния Вандербилт Хол, млада двойка се показа иззад ъгъла и тръгна ръка в ръка към тях. Палмър изпращаше Лора до портала, когато единият от влюбените извика:
— Хей, Лора, почакай!
Ханк Дуайър се приближи, дърпайки след себе си едно ниско закръглено момиче.
— Здравейте — поздрави ги Лора весело, макар да бе вътрешно изненадана, че някогашният свещеник е буден толкова късно, дълго след среднощната литургия, и при това е с момиче.
— Лора — задъхано каза Ханк, — ти си първата, която ще чуе страхотната новина — Черил и аз ще се женим! О! Вие май не се познавате. Лора Кастелано, а това е годеницата ми Черил де Санктис, от родния ми град.
Чернокосата му придружителка кимна стеснително и се усмихна. Но въпреки тъмнината блясъкът в очите ѝ се усещаше.
Лора представи Палмър, който любезно запита кога щастливата двойка ще се венчае.
— По Коледа — побърза да каже Черил. — През коледната ваканция.
— Да — добави Ханк със смях. — Така никога няма да забравям годишнината ни. Не е ли чудесно?
— Превъзходно е — отбеляза Палмър и със зрънце, ирония, която само Лора можеше да долови, каза: — Няма ли това да направи следването ти по-напрегнато?
— Глупости, тъкмо обратното — отвърна сърдечно Дуайър. — Когато вече сме заедно, няма да губя толкова време, колкото сега само за да си мисля за Черил!
Палмър се обърна към Лора със сърдита гримаса:
— Това се казва свежа мисъл, нали?
— Разни хора, разни идеали — рече тя многозначително и потупа Палмър по бузата. После махна на бъдещите младоженци и забърза навътре.
Щом влезе в кухата пещера на фоайето, предишната ѝ меланхолия се върна. Нещо в начина, по който Ханк и Черил се гледаха, бе отприщило у нея поток от емоция. Двамата бяха толкова очевидно влюбени. Такива ли бяха чувствата на Палмър към нея? Внезапно усети състрадание към него. И — без да разбира защо — жал за самата себе си.
Откри, че върви към стаята на Барни. Само ще му се обади, ако не си е легнал. Когато наближи, чу измореният му глас да рецитира биохимични формули.
Тя спря. Не искаше (или не можеше) да го прекъсва с разни детински въпроси. За взаимоотношенията. За любовта и всички останали младежки глупости.