Прибра се в стаята си, тръшна се на леглото, отвори тетрадката си по биохимия се опита да се потопи в аминокиселинната река на забравата.
Барни бе зубрил цяла вечер преди неочакваното посещение на Бенет Ландсман. Бенет изглеждаше толкова елегантен в модерния си блейзър с раирана риза в синьо смолист цвят и папионка, та Барни се учуди, когато разбра, че идва направо от киното на Екстър стрийт, където е гледал последния филм на Ингмар Бергман.
— Господи, Ландсман, на това ли му викаш развлечение? Аз сънувах кошмари дни наред след като гледах „Седмият печат“.
Бенет широко се усмихна.
— Но героите във филмите му са толкова мрачни, че в сравнение с тях се чувствам направо райски щастлив. Във всеки случай перспективата да уча ми изглежда по-малко тъжна. Искаш ли да се поизпитаме?
— Разбира се. Как си с аминокиселините?
— Немного зле. Днес следобед кълвах като идиот около пет часа.
— Добре, тогава да насочим вниманието си към незначителния въпрос за произвеждането на протеини в храносмилателния тракт.
— Не ме занасяй. И това ли трябва да знаем?
— Е, мистър Ландсман — отвърна Барни, като се опитваше да имитира снизходителния тон на професора, — от вас очакваме да знаете само „важните“ неща. С други думи, всичко, което излиза от устата ми.
На което Бенет отговори:
— По дяволите!
И те се заловиха за работа.
След един час обявиха таймаут, за да може Бенет да изтича до стаята си и да донесе две бири. Докато сърбаха пенливите си питиета, обсъждаха дреболии като кой ще спечели футболната корона и дали някой някога ще може да победи. („Чух, че включили и няколко риби“, вметна Барни.) Дори стигнаха до първенството по шахмат между колежите.
Стана много късно и Барни усети, че новият му приятел се чувства удобно. Реши да рискува с няколко лични въпроса.
— Кажи ми, Ландсман — попита добронамерено Барни, — как се чувства човек като Джеки Робинсън на медицинското поле?
— Ласкаеш ме, Барн. Новак съм и съвсем не съм най-добрият играч в тази лига.
— О, стига де, знаеш какво имам предвид, Бен.
— Разбира се. Но тук не се чувствам зле, Барни. Винаги съм бил нещо като черна овца. Ако трябва да съм честен, не познавам друго положение.
— Откъде си?
— Израснах в Кливлънд…
Той не предложи повече подробности. Барни се подвоуми между нерешителността и възхищението.
— С какво се занимават вашите?
Въпросът беше безвреден.
— Баща ми прави обувки — нехайно отвърна Бенет.
— О! — отвърна Барни, учуден от висотата, до която го е довел такъв скромен произход. Но усети, че е докоснал най-съкровеното в мислите на Бенет и не може да продължава повече.
Двамата поработиха още половин час. Опитваха се тъкмо да запомнят оксидативния метаболизъм на пирувичната киселина, когато Лора се приближи до вратата — и си тръгна.
И добре, че не се забави отвън, защото преди да се разделят, двамата навлязоха в още една светска тема - този път за жените в курса.
— Тази Кастелано — промърмори Бенет, като поклати слисано глава. — Знам я, откакто учеше в „Клиф“. Тя наистина е загадка. Красива, дяволски умна — и истинска загадка.
Загадка? Това беше може би последното нещо, което Барни би казал за нея. Но той всъщност познаваше Лора. Всеки от тях беше част от живота на другия.
Ти си загадка, Бенет!
В нощта преди първия им изпит по биохимия един въпрос обедини и безстрашните, и уплашените: Какво общо имат тия безсмислици, по дяволите, с лекуването на болни?
— За Бога! С всичките тия тъпи диаграми това ми прилича повече на курс за автомонтьори или телевизионни техници — оплака се Лора.
Тя учеше в стаята на Барни и двамата се замеряха с въпроси и непрекъснато се опитваха да налучкат какво ли точно може да попита утре професор Пфайфър.
— Трябва да си спокойна, Кастелано. Признавам, че това е все едно да запомниш петдесет вида макарони, но все пак имат нещо общо с функционирането на човешкия организъм.
— Бас държа, че баща ми никога не е виждал тия простотии.
— Бас държа, че ги е виждал. В Гърция и Китай преди две хиляди години хората са изучавали метаболизма.
— Да, но малко. Не са знаели всички тия кървави подробности. Освен това дойдох тук, за да видя болни хора, дявол да го вземе.
— Добре — отвърна той и направи гримаса, преди да изсипе черния си хумор, — я се огледай наоколо. Пфайфър е болен, а ние всичките сме луди, иначе щяхме ли да се занимаваме с това? Искаш ли вафла?
— Не, но бих искала да изпия една кола само за да ме държи будна. Ще сляза долу и ще…