Сто двайсет и пет ръце се вдигнаха нагоре към челата и всички започнаха да мислят, опитвайки се да налучкат правилните отговори.
Часовете как да е течаха. Докато повечето жертви предаваха изпитните си листове и се изнизваха навън, няколко ревностни мислители продължаваха да пишат като луди.
— Хайде сега — каза Пфайфър, сякаш укротяваше деца от детската градина, — ако не сте могли да отговорите за цялото това време, вероятно въобще не можете да отговорите, Предавайте, моля.
Ругатните навън от залата бяха повече от йоните във въздуха.
— Какъв садистичен маниак! — беше една от типичните хипотези.
Питър Уаймън гледаше на тази реакция като на кисело грозде в лозето на медицинското невежество.
— Стига, момчета — дружелюбно каза той, — наистина имаше много за писане, но въпросите си бяха съвсем добре и честно подбрани.
— Млъкни, Уаймън — озъби се обикновено спокойният Сай Дерман, който съвсем наскоро беше защитил черен пояс по джудо, — или трайно ще ти спра поемането на кислород с голи ръце.
— Мисля, че Уаймън блъфира — предположи Барни.
Той последен си предаде листата…
— Да — вметна Лора, — освен това се потиш като прасе, Питър.
— Изпотяването е съвсем нормален начин за отстраняване на топлината от тялото, мис Кастелано — благосклонно каза той. — Колкото повече мисли човек, толкова повече калории изгаря. Бих казал, че моите са около пет джаула в секунда — по формулата I2Rt.
— Кажи ми, Уаймън — отвърна тя, — по рождение ли си отвратителен, или е трябвало да взимаш уроци?
— Чуйте, мадам, по мое мнение, това място се е обърнало с главата надолу откакто са започнали да приемат жени.
— Ти ме чуй, малкия — прекъсна го тя. — Ако усетя още една молекула полов шовинизъм, ще ти мацна един-два бруклински.
— Ей, ей, по-добре внимавай — предупреди Барни. — Лора раздава страхотни тупалки.
— Това мога да го повярвам — подигра се Уаймън. Но все пак се оттегли набързо.
— Кой желае да го бухат? — попита Ланс Мортимър.
Между дузината първокурсници, които се бяха скупчили около Уайман, съществуваше пълно единодушие. Всички се отправиха към бара на Алберто за празничен лек обяд с бира и безплатни фъстъци.
Защото наистина имаха повод да празнуват — за първи път ги бяха разпънали на колелото на Торкемада и те бяха оцелели, поне за още един ден. Няколко смели души отидоха полузаспали на следобедните занимания по анатомия, но повечето се дотътриха до стаите си и веднага заспаха.
В известен смисъл Харвардският медицински институт все още наподобява храма на Асклепий — дълбоки белези могат като по чудо да изчезват за една нощ. Така на следващия ден по улицата, а може би дори в съзнанието на студентите нямаше никакви видими следи, когато отново се събраха в зала В да чуят разказа на професор Пфайфър за по-нататъшните приключения на аминокиселините в търсене на Съвършения Протеин.
Той веднага се впусна във вълнуващи идиосинкразии за превръщанията на аминокиселините, като само мимоходом спомена предишния час. Знаеше, че студентите страдат, и те знаеха, че той знае, че страдат. Това само увеличаваше напрежението.
Най-накрая, когато оставаха около трийсет секунди, Пфайфър си пое дъх и каза тихо:
— Ъ… за контролното. Много съм радостен да ви кажа, че някои от вас са се справили много добре. Има две оценки деветдесет и осем и дори една деветдесет и девет — после усмихнат добави: — По принцип никога не пиша пълен отличен.
Пфайфър направи пауза, пое въздух отново и продължи:
— Разбира се, има и такива, които — как да кажа — не са навлезли още в материала. Всъщност най-ниската оценка е единайсет. Надявам се, това изяснява нещата. Но достатъчно е да кажа, че повечето от вас се въртят около петдесет и пет точки и имат всички шансове да завършат курса.
Развълнуван шепот изпълни стаята. После, като на прощаване, Пфайфър съобщи:
— Ще поставя списъка с оценките на обичайното място утре рано сутринта. Приятен ден, господа.
Той се завъртя на пети и излезе.
Когато студентите станаха, за да излязат навън след Пфайфър, чуха Питър Уаймън да си мърмори:
— Какво толкова съм направил, та ми и намалил последната една точка?!
Професор Пфайфър имаше навика да идва в университета не по-късно от шест часа, за да може да се позанимава с изследванията си, без да му се налага да води досадни разговори със студентите. В дните, когато трябваше да оповестява изпитни резултати, той бодваше списъка на вратата на кабинета си (като използваше само инициалите на студентите от съображения за анонимност) и се оттегляше в лабораторията.