Няма нужда да се казва, че на другата сутрин мнозина станаха рано. Всъщност слънцето все още приличаше на блед полукръг на източния хоризонт, когато дузина посетители бяха вече на мястото, което през последните години бяха започнали да наричат „Стената на плача“.
Част от традицията изискваше също студентите, дори непушачите, да прогарят инициалите си с върха на запалена цигара, след като са си видели оценките.
Барни пристигна в седем часа. Бенет вече то чакаше.
Не се усмихваше.
Нито пък, от друга страна, беше намръщен.
— Какъв е резултатът, Ландсман?
— Ливингстън — мрачно отвърна приятелят му, — за нас това не е нито най-щастливият, нито най-нещастният ни ден. Погледни.
Той посочи списъка, където шест имена вече бяха потънали в забрава — получателите на възхитителните деветдесет и девет точки и на двете от деветдесет и осем бяха дошли и си бяха отишли. Все още излизаше дим от инициалите на получилия единайсет и на две места по средата — едното четиридесет и седем, а другото петдесет и шест точки.
— Ти кога дойде, Бен?
— Пристигнах в без петнайсет и тия дупки вече си бяха тук. Всъщност с тебе май следваме старогръцкото златно правило „me den agan“ — нищо излишно. Аз имам седемдесет и четири. А ти имаш седемдесет и пет.
— Откъде знаеш? Докато идвах насам, се сетих, че двамата имаме еднакви инициали.
— Не се тревожи. Използвах пълното си име за изпита — Бенет А. Така че аз съм си седемдесет и четири.
Лицето на Барни се проясни изведнъж.
— Хей, Ландсман, ние сме страхотни. Но как ще си заличим инициалите?
— Имам традиционните пособия.
— Ама ти не пушиш!
— Разбира се, че не пуша, но понякога излизам с непросветени млади дами, които пушат.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна сребърна табакера. Извади една дълга тънка цигара и я запали със съответстваща на нея сребърна запалка. И двете имаха Монограм — или поне печат.
— Хей, страхотна табакера, Бен. Мога ли да я видя?
Той я подхвърли на Барни. На капака имаше щампован кръгъл шлем със сребърна буквичка „А“ на бронзов фон.
— Какво е това?
— О, беше на баща ми. Той беше офицер в трета армия на Патън.
— Страшно е готина — възхити се Барни. — Баща ми служи в Тихия океан, но не му дадоха нищо такова. А баща ти какво…
— Ей, стига — прекъсна го Бенет, — време е за закуска. Давай да си заличим имената и да бягаме.
Той му подаде цигарата.
Барни се залови със самоличностите им и междувременно прегледа набързо списъка за инициалите на Лора.
Нямаше ги. Всъщност вече ги нямаше. Така че тя или се беше представила прекалено добре, или беше скъсана.
Не знаеше какво щеше да ѝ каже, в случай че се бе провалила. От друга страна, ако беше между първите (и тъй като Лора си беше Лора, това не бе невъзможно), не знаеше той сам как ще се почувства.
12.
— Как ти мина изпитът по биохимия, Лора?
— Не беше зле.
— Това „добре“ ли означава?
— Не, просто означава, каквото казах — не беше зле.
— Хайде сега, не бива да имаме тайни помежду си. Аз съм бъдещият ти съпруг в края на краищата.
— В името на точността, Палмър, не съм ти дала официален отговор по този въпрос.
— Добре, докторе, добре, предавам се. Сега, какво ще правиш в Деня на Благодарността?
— Ще уча, какво друго?
— Това се подразбира. Трябва все пак да имаш някаква ваканция. Дори осъдените на смърт ядат пуйка в Деня на Благодарността.
— О, не се съмнявам, че в стола ще се представят с някакво сносно подобие на пуйка — ако ще да е от целофан и с пластмасов пълнеж.
— Тогава ще дойда двамата заедно да си хапнем псевдопуйка.
— А родителите ти? Няма ли да им е мъчно, че не сте заедно?
— На мен ще ми е по-мъчно, ако не съм с теб.
И тогава внезапно през ума на Палмър мина тревожна мисъл.
— Да не би да имаш други планове?
— Не, просто предположих, че с Барни…
— Аха — прекъсна я Палмър, — добрият доктор Ливингстън…
Лора се намръщи:
— Та както казах — продължи тя натъртено — Барни, аз и още няколко съкилийници от първи курс смятахме да нагласим голяма маса в бюфета и да си представим, че сме семейство. Но в последния момент нещо се обърка.
— Какво по-точно?
— Бенет ще лети до Кливлънд, за да изкара един ден с родителите си…
— Това е пълно разточителство. Трябва да е много богат.
— Сигурно — кимна Лора. — Ако видиш гардероба му, ще помислиш, че само от неговите покупки се издържа цял магазин за мъжка конфекция. А после и Ливингстън би отбой.
— Завръща се в семейното гнездо в Бруклин?
— Не каза нищо. Напоследък се държи много особено.
— Защо, сърдит ли ти е за нещо?
— Едва ли, освен ако не се е ядосал, че не искам да му кажа колко имам на теста по биохимия.