— Колко имаш между другото? — вметна Палмър, като се надяваше въпросът да я свари неподготвена.
— Казах ти вече — отби атаката Лора. — Средна работа.
Барни улови единствената като че ли в цяла Нова Англия радиостанция, по която: все още не пееха коледни песни в Деня на Благодарността, и слуша, докато не я заглушиха другите програми. Пътуваше сам в единия от корветите на Ланс и можеше да пее на висок глас „Химна на благодарността“, който му навяваше приятни спомени от гимназията.
86-а Южна междущатска магистрала беше почти пуста. Повечето пътуващи днес се бяха прибрали вече и седяха около празничните трапези. Да останеш сам в Деня на Благодарността, е по-лошо и от самотна Коледа, реши Барни. Защото, като се изключи парадът на Мейси по телевизията, не ти остава нищо друго, освен да се присъединиш към тесния семеен кръг и да се натъпчеш с храна.
Барни беше един от малкото, които нямаше да седнат на коледна трапеза. Наложи му се да разочарова майка си, която, естествено, го очакваше да се прибере в Бруклин. Освен това единственото обяснение, което той даде, беше, че му се налага да посети „закъсал приятел“.
(Любопитството подтикна Естел да попита дали става дума за момиче, но Барни отговори само, че не е нещо, за което си заслужава да се тревожи.)
Когато стигна северните покрайнини на Хартфорд, Барни излезе от магистралата и подкара по страничен път, който ставаше все по-тесен и изровен. Накрая се промъкна по малка прашна пътека, оградена от две редици голи дървета, и внезапно се озова на просторно открито място. На стотина метра от него се извисяваше разкошна къща във френски стил. На месингова табелка върху портите от ковано желязо пишеше:
ИНСТИТУТ СТРАТФОРД
За момент Барни си спомни неофициалното му прозвище „Куку замъкът“. Тук се лекуваше аристокрацията на лудите. Или поне плутокрацията. Според слуховете плащаха по няколко хиляди долара на седмица.
Господи, помисли си Барни, за толкова пари усмирителните им ризи трябва да са от кашмир. Съзнаваше ясно защо се залъгва с такива плоски шеги. Беше слушал много за параноята, която те обхваща, когато отидеш на свиждане в психиатрия. Дори и най-самоуверените ставали жертва на безпричинен страх, че изведнъж ще ги демаскират и няма да ги пуснат да си вървят.
Когато спря колата пред пропуска, за да покаже документите си, пазачът предъвкваше пуешка кълка И гледаше с едно око трепкащия телевизионен екран. После прерови с мазни пръсти картотеката си, като остави по едно петно на всеки лист.
— Аха. Д-р Ливингстън — среща с господин Ийстман. Влизайте направо. (По телефона Барни беше казал само, че се обажда от Медицинския институт в Харвард, но това явно улесни влизането му.)
Пред масивната дървена врата на входа го посрещна старша сестра с ангелско изражение, поздрави го учтиво за празника и след като неизвестно защо реши, че Барни познава института, каза, че „Ийстман младши“ се разхожда на поляната отзад — та ако обича, „доктор Ливингстън“ да го потърси там.
Барни кимна и пое по дългия коридор с висок таван.
За нещастие зави в грешна посока и се озова пред здраво заключена метална бяла врата. Надникна през армираното стъкло на правоъгълното прозорче и видя фантасмагорично сборище от пациенти, които се влачеха, протягаха ръце и стенеха, погълнати от собствения си свят, явно нежелаещи или неспособни да регистрират присъствието на който и да е друг човек. Гледката му напомни филм на Фелини. Само че тази недействителност беше истинска. Господи, помисли си, тук ли е Мори?
— Мога ли да ви помогна с нещо? — прозвуча строг женски глас.
Барни се обърна и видя една валкирия в сестринска одежда.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — повтори тя една октава по-ниско.
— Идвам от… Медицинския институт в Харвард да видя Ийстман младши.
— Със сигурност няма да го намерите тук — възрази тя.
Слава Богу, помисли си Барни.
— Казаха ми, че е на поляната отзад. Бихте ли ми показали как да стигна?
Тя му посочи накъде да върви. Барни кимна и се отдалечи бързо с надеждата, че страхът не се е изписал на лицето му.
Намери Мори да седи сам на голяма пуста каменна тераса с изглед към една обширна и подредена градина. Явно наблюдаваше залеза над хребета на планината Такони.
— Здрасти, Мори.
— Здравей, Барни — отвърна безжизнено приятелят му, без да се обръща. — Благодаря ти, че дойде. Залезът е прекрасен, нали? Сякаш Бог пуска в автомата лъскава паричка, за да ни купи пълно със звезди небе.