Все още стоеше с гръб към Барни.
— Метафората е чудесна, трябва да я запишеш.
— Не пиша вече — промълви Мори.
Тъй като той явно не желаеше да се обърне, Барни мина пред стола му и се облегна на парапета на терасата. И тогава разбра защо приятелят му е така запленен от небесната светлина. Очите му приличаха на изгорели електрически фасунги. Барни потрепери при вида им.
— Как е в института? Плачат ли за мен?
— Голяма скука, честно казано. Липсваш ми, Мор. Този, дето го настаниха в твоята стая, е голям кретен.
— Настанили са някой в стаята ми? Мислех, че ще я заковат и ще я сложат под карантина, за да не се зарази някои…
— Стига си се самозатъпквал — прекъсна го Барни и постави леко ръка на рамото му. — Обзалагам се, че напролет вече ще си с нас.
— Я не ме занасяй. Никога няма да изляза оттук.
Барни се вгледа в угасналите му безизразни очи и си помисли: „Този нещастник беше по-добре в маниакалната си фаза. Поне имаше живот в него.“
— Ей, слушай, трябва да ми вярваш. Вече съм една осма лекар. Ще се оправиш, Мор. Ще се махнеш оттук и ще станеш втори Джон Кийтс, точно както ти самият каза.
— Кийтс е умрял на двадесет и шест години.
— Да, вярно — Барни се почувства неловко. — Примерът май беше глупав. Но ти разбираш какво искам да кажа.
Настъпи мълчание. „Защо, по дяволите? — недоумяваше Барни. — Знае много добре какво се опитвам да му кажа. Защо не ме остави да го развеселя? Защо така упорито иска да ме повлече със себе си в пропастта? И защо въобще ме накара да дойда чак дотук?“
Няколко минути седяха, без да говорят. После съвсем неочаквано Мори прошепна:
— Святкат ме.
— Какво? — Барни разбра много добре, но не искаше да повярва.
— Докторите му казват ЕШТ — електрошокова терапия — поясни Мори със същия равен тон. — Болните тук го наричат „тряскане“. Сигурно знаеш какви машини имат за пържене на мозъка.
— Електрошокова терапия… искаш да кажеш, че ти прилагат шокова терапия?
Приятелят му кимна.
Барни се възмути от дъното на душата си. Винаги бе смятал, че електротерапията се прилага като наказание. Електрошок за агресивните типове с антиобществени прояви, а крайната мярка — електрически стол — за убийците. Но защо и на този безобиден нещастник?
— Предполага се, че лекува депресии — сви рамене Мори и добави, — както и да е, баща ми смята, че съм по-добре.
— Идвал ли е да те види?
— Не. Нали знаеш колко е зает, а и Сан Франциско не е на един хвърлей оттук — въздъхна дълбоко и продължи, — обаче се обажда. Звъни на доктор Кънингам, главния психиатър, за да се увери, че онзи се грижи за мен. Ей, накарах те да дойдеш чак… откъде беше…, а, не съм те питал как си. Как е жена ти?
— Не съм женен — прошепна Барни със свито сърце.
— Как, не ходеше ли с едно високо русо момиче?
— А, Лора — кимна Барни. — Лора Кастелано. Приятели сме само.
— Беше много хубава, спомням си.
— Браво! — Барни се насили да се усмихне. — Щом можеш да говориш за хубави момичета, значи се оправяш вече.
— В психиатрията не съществува понятието „оправяне“ — отвърна Мори с печално примирение. — Има само преход от една фаза на болестта към друга. Сигурен съм, че скоро ще ви обяснят това.
— Кой лекар идиот ти е казал тази тъпотия?
— Баща ми. Откак се помня, винаги го е повтарял.
Докато караше обратно по магистралата, Барни превъртя всички станции на радиото с надеждата да открие нещо, което да разсее мрачното му настроение. Но по единствената станция, която предаваше ясно, пускаха само мелодии от шоупрограми. А пронизителният глас на Етел Мърмън, който гърмеше от радиото с типичния за Бродуей неистов безмозъчен оптимизъм, звучеше като жестока подигравка с нещастието на Мори.
Спря на пътя пред първото кафене от веригата Хауърд Джонсън, поръча си сандвич „тройна радост“, на който тази вечер подхождаше повече името „тройна гадост“, и се насили да яде.
— Хич не си в настроение, миличък. Да не си загубил момичето или работата си? — попита съчувствено накъдрената сервитьорка.
— Нито едното, нито другото, но скоро май ще си загубя търпението.
На касата му върнаха пет долара и Барни отиде до телефонната кабина, извади от джоба си смачкан плик и набра Сан Франциско. Отговориха му след третия сигнал.
— Кабинетът на доктор Ийстман, моля — беше секретарката.
— Ъъъ… бихте ли ме свързали с доктор Ийстман? Спешно е.
— Негов пациент ли сте?